Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Огледа пушките пак, обърна се към вътрешността на малката лагуна. Въздъхна и нагази във водата.

Изваждането на варелите се оказа доста трудна работа. Вързахме първия с верига, тя на три пъти се изхлузваше. Накрая сложихме и втората и завързахме и двете около варела като коледен подарък на канапче. Успяхме да качим варела и аз се опитах да го отворя още над водата, но лодката почти се преобърна, та се наложи пак да се връщаме на брега. Когато с големи усилия го замъкнахме на суха земя, се оказа, че той съдържа само застояли нечистотии. Тези варели имат специални отвори за наливане и изливане на петрола, но може да се вади и самият капак. Когато отворихме втория варел, той дори и нечистотии не съдържаше. Вътре имаше камъни за тежест — сложили са ги, за да могат да го потопят.

По това време Морфи бе вече страшно изморен. Направихме дълга почивка, похапнахме пиле и хляб, пихме кафе. Преваляше пладне, а жегата бе вече почти непоносима. По нас течеше пот, дишахме трудно. Полегнахме за няколко минути и аз предложих да поема втората част от задачата като леководолаз. Морфи не отказа. Дадох му кобура с пистолета и навлякох костюма, като взех втората бутилка.

Когато влязох, водата се оказа удивително хладна и приятна. А когато потънах до шията, дишането ми доста се затрудни. Веригите натежаха още повече, но стиснах зъби и тръгнах по въжето към следващия варел. Дъното бе силно наклонено и след малко се наложи да се гмуркам. Преди това запалих фенера.

Тук, долу, ми се стори много дълбоко, а и тъмно. Водораслите и плаващите на повърхността листа и клонки пречеха на слънчевите лъчи да проникват навътре. Някъде встрани, с периферното си зрение, забелязвах риби, рибки, а и по-едри форми. От варелите бяха останали общо пет, натрупани в нещо като купчина около потопено дърво, огромно и старо като света. Идеята да бъдат наредени около него не бе лоша. Всеки с лодка би избягвал дървото, следователно вероятността да попадне на варелите се намаляваше, а и те се забелязваха трудно, защото водата в основата на ствола бе по-мътна. Всъщност без фенер те биха били практически невидими.

Завързах най-горния с веригите и дръпнах здраво да проверя дали ще помръдне. Той се наклони и после се свлече на дъното, като изтръгна веригата от ръката ми. Водата се размъти, не виждах добре, а после всичко почерня, защото от него започна да изтича петрол. Заритах с плавниците, за да се придвижа назад — на по-чисто — и тогава чух изстрела. За миг помислих, че Морфи може да е загазил, някой да го е нападнал, после се сетих за уговорката. Уплаших се, защото мигом загрях, че не Морфи, а аз съм загазилият.

Зърнах алигатора още преди да съм показал глава над водата. Не бе голям, може би не по-дълъг от метър и осемдесет, но в светлината на фенера видях дългите, криви зъби, показали се извън челюстите, и белезникавия му отвратителен, уродлив корем. Поради мътилката и петрола и аз, и звярът бяхме загубили ориентация, но той се насочваше към лъча на моя фенер. Незабавно загасих светлината и веднага загубих алигатора от полезрението си. С все сила заритах и се озовах на повърхността.

Маркиращото въже бе на около пет метра от мен, Морфи — до него.

— Давай насам! — изкрещя той. — Около теб земя няма!

Напрегнах всички сили и се насочих към него, ужасен от мисълта, че гадното влечуго е по петите ми. Плясках с ръце и ми се струваше, че всеки момент ще ме докопа. По едно време го мярнах — бе малко вляво, на около шест метра отзад. Виждах люспите на гърба му, жестоките очи, отворените челюсти. Обърнах се на гръб, за да мога да го следя, и заплувах със сетни сили.

Бях вече на метър и половина от лодката, когато алигаторът почти ме настигна. Изплюх мундщука и изревах колкото можах:

— Застреляй го, бе, мамка му!

Веднага чух бумтежа на изстрела и току пред хищните челюсти от водата изригна гейзерче. Сетне Морфи стреля отново. Звярът сякаш спря, а после нещо цветно падна вдясно от мен и той се извърна към него. Устата му се отвори и затвори, чу се някакво хрущене и джвакане, като от смачкан целофан, но аз вече бях на лодката и силните ръце на Морфи ме повдигаха и помагаха да се кача. Той насочи съда към брега и хвърли шепа валчести предмети във водата. Погледнах го удивено, а Морфи се ухили и извади нещо от устата си — бе желатинов бонбон, от онези, дето децата ги обичат много. Обърнах глава към лагуната — хищникът се въртеше на едно място и челюстите му щракаха — поглъщаше последните бонбончета.