Джон Коннолли - Нечестивци

— Много бързахте да ми затворите — ехидно продължи тя. — Иначе щях да ви кажа да не си губите времето да идвате чак дотук.

— Кога очаквате да се върне?

— Когато се върне, тогава. Аз съм му секретарка, а не душеприказчик.

С тези думи постави пореден лист хартия в старата си електрическа машина и зачатка ново писмо. Цигарата не помръдваше от ъгъла на устата й. Усъвършенствала бе изкуството да подръпва от нея, без да я вади от устата чак до мига, когато пепелта застрашително се накланяше към някоя от множеството купчини хартия наоколо. Опасността от фатален огнен инцидент тук бе все така въпиеща, госпожата, изглежда, все така готова за среща със Създателя си. Ако, разбира се, той пък бе склонен да я приеме.

— Може би не е зле да му се обадите и да съобщите, че съм тук — обадих се след около минута-две неудобно мълчание.

— Той не използва мобилен телефон. Не ги харесва. Твърди, че от такъв рак се хващало — присви тя очи към мен. — Вие имате ли?

— Имам.

— Е, хубаво.

И отново зачатка на машината.

Отново огледах потъмнелите от дима и никотина таван и стени.

— Обичам местата, където се спазва хигиената и безопасността на труда — рекох и седнах на съседния стол. — Щастие носят. Ще почакам.

— Не и тук — сопна се тя. — Ще затваряме за обяд.

— Не е ли раничко?

— Тежък ден имам. Краката вече не ме държат от работа.

Тя завърши писмото, грижливо измъкна листа от валяка. Посланието замина при цял куп събратя в метална кутия. Нямаха вид на очакващи изпращане. По-долните в купчината направо жълтееха от старост.

— Вие тези май не ги изпращате, а? — посочих с пръст към тях.

— Някои клиенти умират — каза тя. — Сетне тяхната документация отива в разни хранилища.

— То и тук човек може да умре, заровен под тези хартиени планини, за пожар изобщо да не споменавам… — мъдро отбелязах аз.

Тя стана от стола, без да ми отговори, пресегна се към скърцащата от старческа немощ дървена закачалка, оттам свали неугледно маслиненозелено горно палто.

— Трябва да си тръгвате — рече през зъби. — И без това чувството ви за хумор доста ми идва.

— Ще се върна след вашия обяд.

— Както желаете.

— Да ми кажете приблизително в колко часа?

— Не знам. Може и дълго да отсъствам.

— Ще ви чакам.

— Чакайте си.

Отвори вратата, изчака да изляза, заключи след себе си с голям меден ключ, който държеше в чантата. Последва ме по стълбището, заключи два пъти и долната врата. Отвън с пъшкане се натовари в ръждив кафяв кадилак, паркиран встрани. Моята кола бе на отсрещната страна на улицата. Нямаше какво друго да правя, освен и аз да похапна нещо междувременно, с надежда Елдрич да се появи отнякъде. Пък в краен случай — писне ли ми — ще си хвана пътя за дома. Но дори и да се върне, не той бе главната причина за идването ми тук. Интересуваше ме човекът, който плащаше сметките, но нямаше гаранция, че Елдрич охотно ще ми разкаже за него. А да го насилвам не бих се опитвал. Е, бих могъл, но ми бе трудно да се видя в ролята на страшника, дето разтърсва стария адвокат, сграбил го за реверите. Току-виж се разпаднал на прах в ръцете ми, какво ли ще правя тогава?

Тъкмо се чудех може ли да ми хрумне още по-голяма дивотия, когато усетих цигарения дим. Носеше го вятърът, беше особено остър, гаден и като че отровен, блъсна ме в носа със силната си никотинова жилка. Догади ми се, цялото ми тяло се разбунтува, извърнах се назад. Недалечният бар бе отворен или поне толкова отворен, колкото можеше да изглежда с тежките решетки и мрежите по прозорците. Затворена бе и масивната дървена врата, надраскана, почерняла и обгорена, сякаш някой бе правил опит да пали заведението. На нея висеше табела с предупреждение, че лица на възраст под 21 години не се допускат. Някакъв зевзек бе поправял двойката с флумастер, превръщайки я в единица.

Пред бара стоеше мъж със зализана назад черна коса. Краищата й се извиваха в някакво гротескно подобие на къдрици, мазни и рошави. Някога бялата му риза жълтееше, по разкопчаната яка изпъкваха тъмни петна, дето никакво пране не би могло да изчисти. От оръфаното му черно палто висяха конци, лекият вятър ги поклащаше досущ изсушени насекоми в мрежата на паяк. Прекалено дългите панталони, нагънати над обувките, докосваха земята отзад, почти прикриваха дебелите им подметки. Пръстите, дето държаха цигарата, бяха оранжеви по върховете, а ноктите — дълги, набраздени, под тях личеше мръсотията.

Колекционера отново дръпна от цигарата, този път за последно, захвърли я със завидна точност право в канавката. Задържа за миг дима, сякаш да изсмуче и последната йота никотин, сетне го пусна на кълбенца през носа и ъгълчетата на устата. Получи се интересна гледка: сякаш човекът гори отвътре, димът излиза откъдето може. Изгледа ме продължително, мълчаливо през пушека, отвори вратата на бара и потъна вътре. На прага ми отправи къс, като че подканящ поглед.