Джон Коннолли - Нечестивци

Прайс се опита да прикрие изненадата си, не успя. Излязохме заедно с Конлоу навън. В преддверието бяха Боб и Шърли Джонсън. Боб стоеше прав, държеше Уолтър на каишка. Шърли бе седнала на пластмасов стол, а инвалидната й проходилка с колелцата стоеше опряна на стената до нея.

— Възрастната дама заяви, че не може да спи нощем — прокашля се Конлоу. — Болят я ставите, часове наред стои пред прозореца. Видяла е, значи, онзи тип да напуска къщата някъде около три часа, сетне отново да се връща в пет. Подписа клетвена декларация, че колата ви не е излизала от гаража, вие не сте напускали дома си. Откъслекът три-пет часа покрива времето на смъртта на Демаршън.

Усмихна се криво, добави по-тихо:

— Хансън е бесен. Много му се харесвахте в ролята на убиец.

Сетне усмивката му изчезна.

— Вие от подобен съвет нужда нямате, но ще си го позволя. Пистолетът ви е в Мерик. С него е убил Демаршън. На ваше място бих се опитал да си го прибера, преди да е затрил още някого. Междувременно бих ви посъветвал също да си пазите имуществото по-добре.

Извърна се и се отдалечи. Приближих се към Джонсънови да благодаря. Съвсем предсказуемо Уолтър се разбесня. Радваше се животинката, че ме вижда, усещаше, че съм имал неприятности. Още около час се наложи да пиша въпросния документ, сетне поехме към дома. С колата на Ейми Прайс. Джонсънови си бяха тръгнали с Уолтър още преди това, и то главно защото адвокатката отказа да вози кучето в нейния автомобил.

— Някакви вести около прехвърлянето на Анди Келог? — запитах аз.

— Опитвам да уредя насрочването на съдебно заседание през следващите няколко дни.

— Разпитвахте ли го за татуировката?

— Да, рече, че не помни да е имало дати или изобщо числа. Единствено е запомнил орловата глава.

Изругах наум. Това означаваше, че връзката на Роналд Стрейдиър нямаше да свърши работа. Още една възможност за информация отиваше на кино.

— Иначе Анди как е?

— Възстановява се. Носът му все още е зле.

— А психически?

— Говореше ми за вас. И за Мерик също.

— Нещо интересно каза ли?

— Смяташе, че Мерик ще ви убие.

— Ами, право да си кажа, не е бил далеч от истината. Само че такава възможност имаше. Мерик не се възползва от нея.

— Това не означава, че по-късно няма да му дойде нов акъл. Не мога да разбера с какво толкова много му пречите.

— Той е отмъстител. Не търпи друг да му се изпречва на пътя, да отнема възможността му да получи възмездие.

— Дава ли си сметка, че дъщеря му сигурно е мъртва?

— Мисля, че да. Само че не му се иска да си го признае. Иначе вътрешно съзнава, че истината за съжаление е точно такава.

— А вие какво мислите — мъртва ли е?

— Да.

— Тогава какво смятате да правите сега?

— Налага ми се да посетя един друг адвокат. Сетне ще хвана пътя към Джакман.

— Двама адвокати за един ден. Само се погледнете на какво дередже сте…

— Нали ми биха разни инжекции. Ще се оправя.

Тя изпръхтя презрително, но не каза нищо повече.

— Благодаря ви, че дойдохте — рекох аз. — Ужасно съм благодарен за помощта.

— Ще ви изпратя сметката, не съм работила безплатно.

Спря пред къщата ми. Излязох, отново й благодарих.

— И запомнете — рече тя. — Аз съм адвокат, не и лекар. Захванете ли се пак с Мерик, моите услуги едва ли ще свършат работа.

— Захвана ли се с Мерик, един от нас двамата с него повече няма да има нужда нито от лекар, нито от адвокат. Изобщо няма да има никаква нужда от помощ.

Тя поклати глава.

— Ето ги пак същите приказки като от Дивия запад. И наистина се погрижете за себе си, защото не виждам някой друг да го направи.

С тези думи си тръгна. Прекосих полето до Джонсъновия дом, пих с тях чашка кафе, отново благодарих. Налагаше се Уолтър пак да постои с тях за няколко дни. А те и без това нямаха нищо против. И Уолтър също така — като писано яйце си го гледаха, че го и глезеха. По дяволите, по-добре го и хранеха, отколкото самият аз себе си. Върнах се у дома, взех дълъг душ в опит да измия от себе си миризмите и усещанията от предната нощ и стаята за разпити. Сетне си сложих сако и риза. Конлоу бе напълно прав. Налагаше се да намеря Мерик, преди да е използвал десетката ми отново. При това знаех и откъде трябва да започна. От адвоката, налагаше се да му задам няколко въпроса. Досега бях отлагал тази работа, сега тя бе вече необходимост, просто нямах избор. Докато се обличах, си задавах въпроса защо съм бавил разговора с Елдрич. Отчасти защото вярвах, че едва ли много ще ми помогне, освен ако нещата не загрубеят. А това наистина бе станало — след убийството на Демаршън. Съзнавах, че имаше и друга причина да се колебая и туткам — неговият клиент. Знаех, че не бива, това и разумът, и интуицията, че дори и инстинктът ми го подсказваха, но въпреки всичко нещо необратимо ме теглеше към света на Колекционера.