Джон Коннолли - Нечестивци

Хансън я гледаше право в очите, опита се да я надвие с поглед, не успя и се отказа. Конлоу се взираше в пръстите си.

— Не съм ли права? — повтори Прайс.

Накрая Хансън кимна. Този път изглеждаше като наказан ученик.

Излезе точно така, както и бях предположил. На местопрестъплението Мерик бе оставил същия вид улики, каквито навремето бяха използвани в опит него да осъдят. Днес никой съд не би се заел да издава присъда на базата на подобни доказателства, но пък за сметка на това сега Мерик бе успял да поразмъти водите.

— Заповед за обиск можем да извадим — обади се Хансън.

— Ами направете го — сви рамене Ейми.

— Няма нужда — намесих се аз.

Прайс ми хвърли унищожителен поглед. Хансън и Конлоу се размърдаха, изненадани.

— Просто няма нужда да вадите заповед.

— Какво се опитвате да… — сопна ми се Ейми, но я хванах за ръката и тя замълча, аз продължих.

— Доброволно ще ви предам мунициите. Сравнявайте ги. Той ми взе пистолета, явно го е използвал, за да убие Демаршън, сетне е оставил изхвърлената гилза на видно място, а на вас ви се е обадил по телефона, за да ви насочи към мен. И вие долетяхте у нас. Това е неговата представа за шегичка. Навремето го заплашваше смъртна присъда във Вирджиния единствено на базата на експертизи и сравняване на куршуми. Нищо повече. Само че обвинението рухна, когато се оказа, че на въпросните експертизи не може да се разчита, а ФБР изпадна в неудобно положение. Но дори и без това процесът вероятно щеше да бъде неуспешен. Сега Мерик действа по този начин, за да ми създаде неприятности. И това е всичко.

— Че защо пък ще го прави? — запита Конлоу.

— Ама вие отлично си знаете отговора. Нали го разпитвахте в същата стая. Дъщеря му е изчезнала безследно, докато е бил в затвора. Опитва се да установи какво й се е случило. И смята, че аз му преча.

— Тогава защо направо не ви е убил? — запита Хансън, а гласът му звучеше, сякаш такова престъпление охотно би му простил.

— Той не разсъждава по вашия начин. В неговите очи би било несправедливо. Има си своя етика.

— Ега ти етиката! Дето не го възпира да пусне куршум в мозъка на Рики Демаршън, нали? Ако, разбира се, може да се вярва на думите ви.

— А на мен защо ми е да убивам Демаршън? — запитах го аз. — Какви са мотивите ми? До ден-днешен не бях чувал за него. Докажете противното.

Хансън и Конлоу отново размениха погледи. След няколко секунди първият въздъхна дълбоко и махна с ръка, все едно да каже „е, майната му, карай да върви“. Изглеждаше почти готов да се откаже, по-ранното му самочувствие видимо се изпаряваше. Стряскаха го самоувереният професионализъм на Прайс, пробите, които неминуемо щяха да докажат остатъци от хлороформ в организма ми. А тайничко, вътрешно в себе си, стопроцентово вече си даваше сметка, че говоря истината. Само че на пътя му заставаха гордостта и проклетията. Ужасно много му се искаше да ми даде да се разбера. Голямо удоволствие би било да успее да ме пъхне зад решетките. Някакъв си нафукан бивш градски детектив с тъмно минало и неизяснени убийства за негова сметка — така ме виждаше, пък и обиждах чувството му за ред и закон. Но колкото и да му бях антипатичен, все пак беше придържащо се към правилата ченге, дето не би фалшифицирало улики и разни други неща с риск сетне това в залата пред съдията да му изгърми в лицето и здравата да го омаскари.

— Фургонът на Демаршън бе буквално тъпкан с компютърна техника — обади се Конлоу. — Смятаме, че има връзки с бостънската организирана престъпност. Изглежда, че е поддържал разни уебсайтове за компаньонки.

— За италианците ли работеше?

— Ами. За руснаци.

— Охо, опасни хора.

— Така е. Вървят и приказки, че не става дума само за компаньонки.

— И за деца ли?

Конлоу отново извърна очи към Хансън, но той бе вече потънал в добре заучено мълчание с неподвижно лице.

— Казах, че са приказки, черно на бяло няма. А без улики няма как да вземем заповед за пълна проверка. И по-рано работехме по това, опитвахме да намерим път към списъците на клиентите, но тези неща стават бавно.

— Е, излиза, че сега проблемът ви е разрешен — рекох аз.

— Вие сигурен ли сте, че никога не сте чували за Демаршън? — пак ме захвана Хансън. — Той е от онези типове, дето не бихте имали проблем с куршума в главата и край.

— И това какво би трябвало да означава? — запитах аз.

— Че не е за пръв път, дето ваш пистолет прави дупка в някого. Колко му е да сте решили, че Демаршън напълно си го е заслужил?