Джон Коннолли - Нечестивци

— Знаеш ли, Боб, мисля, че наистина няма нужда за друго.

После се качих в черно-белия полицейски автомобил и Ронсън потегли към управлението в Скарбъро.

Отведоха ме в стаята за разпити в сградата на управлението. Останах там, докато чакахме да дойде Ейми Прайс. Отново имах странното усещане, че вървя по стъпките на Мерик. Хансън искаше да ме отведе в Грей, но научил за случилото се, отнякъде се появи Уолъс Макартър и се застъпи за мен. Чувах го отвъд вратата да казва, че гарантира за моя милост, и да увещава Хансън да не стига до крайности. Чувствах неимоверна благодарност към този мъж — не толкова за това, че поне засега ме отърваваше от неприятното пътуване до Грей с Хансън, а по-скоро заради готовността си да ми повярва, когато и той самият би могъл да има своите съмнения.

В помещението нищо не се бе променило, откакто Мерик бе седял на същия този стол. Същите бяха дори и тебеширените драсканици на приличното на миниатюрна черна дъска табло за съобщения на стената. Белезници не ми сложиха, а Конлоу ми донесе кафе и стара поничка. Главата ме болеше, повече ме занимаваха обаче други мисли: струваше ми се, че в къщата по-рано бях говорил повече от нужното. Все още не можех да знам със сигурност какво точно е направил Мерик, макар и да имах вътрешното убеждение, че в краен резултат налице е труп. А междувременно, без да се замислям, бях признал или поне на практика така излизаше, че пистолетът ми е бил използван при извършването на престъпление. Ако Хансън решеше да играе грубо и да ми предяви обвинение, щях да се озова зад решетките с доста малка вероятност за излизане под гаранция. Най-малкото би могъл да ме задържи в ареста дни наред, оставяйки Мерик да си разиграва коня с моята десетка подръка.

Така измина близо час насаме с подобни нерадостни мисли, сетне се появи Ейми Прайс в черна пола и жакет, а под него бяла блузка. Скъпата кожа на куфарчето й блестеше мътно, самата тя бе елегантна и повече от делова. Изгледа ме и заяви, че изглеждам ужасно.

— Имате ли представа какво става? — запитах я в ответ.

— Единствено разбирам, че разследват случай на фатално прострелян. Мъж. Очевидно са на мнение, че може би сте в състояние да им помогнете с някои подробности.

— Например как съм го застрелял.

— Обзалагам се, че сега сте доволен, задето сте запазили визитката ми — рече тя.

— Аз пък мисля, че онази среща ми донесе лош късмет.

Тя ме изгледа.

— Я по-добре ми разкажете всичко поред.

Започнах от началото на вечерта, сетне появата на Мерик в къщата и чак до качването на колата при Ронсън. Нищо не пропуснах, единствено премълчах за онези гласове, дето постоянно ги чувах. Нито пък за проявеното от самия Мерик показателно безпокойство. Нямаше нужда Прайс и за тях да знае.

— Имах ви за по-умен — рече тя, когато свърших. — И децата знаят в какви случаи на ченгета се отговаря само в присъствието на адвокат.

— Изморен бях, главата ме цепеше — оправдах се аз и веднага си дадох сметка колко ли патетично звуча.

— Аха, тъпо. Сега ще мълчите. Нито дума, освен ако не кимна с глава.

Прайс стана, отиде при вратата. Почука в знак, че ченгетата могат да влязат. Появи се Конлоу, следван от Хансън. Настаниха се точно срещу нас. Запитах се колко ли хора са се стълпили пред компютърния монитор в съседната стая, внимателно заслушани във въпросите и отговорите, загледани в символичния неподвижен танц на четири фигури една около друга.

Ейми вдигна ръка.

— Първо е необходимо да ни кажете за какво става дума — рече тя.

Конлоу погледна Хансън.

— Мъж на име Рики Демаршън е починал снощи. Прострелян е в главата в един фургон в парк на име „Борова гора Спокойствие“. Имаме очевидец, който твърди, че видял мустанг, отговарящ на описанието на колата, която притежава вашият клиент, да се отдалечава от местопрестъплението. Даде ни дори и регистрационния номер на автомобила.

Мигновено си представих какво става в момента във въпросния парк — място, което познавах. Щатският екип на службата за разследване на престъпленията е вече на мястото, там е и белият пикап на лабораторията в Скарбъро със специалиста по обработка на улики. Той бе един от най-добрите в своята професия в щата, човек на дълга до болка, винаги изпипващ всичко перфекционист. Едва ли щатските ченгета щяха да му се пречкат. Точно обратното — щяха да го оставят да работи с техния екип и със сигурност да се вслушват в мненията му. Там ще бъде и мобилният оперативен център, използван от полицията в сътрудничество с Пожарната команда — огромен лъскав автомобил в червено и бяло. Сигурно са се събрали и доста зяпачи и всякакви скитници от живеещите в парка. Полицията вече разпитва потенциални свидетели, пристигнали са и журналисти от медиите в местните новинарски мрежи. Общо взето, същински цирк, концентриран около някой от скапаните фургони в онзи наистина мрачен парк.