Джон Коннолли - Нечестивци

Не разбрах напълно тези словоизлияния, а и Мерик изведнъж направи нещо доста странно. Приближи бавно до един от стенните шкафове, постави лявата длан на решетестата врата, с дясната ръка посегна назад към кръста. Якето се отмести, сега зърнах на колана му моя пистолет — десетката. Допря лице във вратата, взря се през цепките, сякаш смята, че вътре има човек. След малко я отвори несигурно, ръката с пистолета посегна към закачените там сака, ризи и палта. Побутна с дулото на няколко места, размести дрехите, през цялото време готов за стрелба. Проверяваше дали там не се е скрил някой.

— Сам живееш, а? Сигурен ли си, че е така? — запита той.

Кимнах.

— Усещането ми е друго — рече напрегнато.

В гласа нямаше закана, нито намек, че съм го излъгал, само растящо безпокойство по повод на нещо, което не разбира. Затвори вратата безшумно и се върна към леглото ми.

— Лично срещу теб вече нямам нищо — заговори отново. — Сега сме квит. Разбирам, че си постъпвал както си намирал за правилно, само че ми се изпречи на пътя, а аз не мога да се примиря с такова нещо. И още по-лошо има. Виждам те като човек с угризения на съвестта. Какво е това човешката съвест, освен шум в главата, а? Реална досада, разсейва те, на работата ти пречи. Аз за такива неща нямам време. Никога не съм имал. Да, господине.

И бавно повдигна дулото. То зейна срещу ми черно, досущ празно, немигащо око.

— Мога да те убия сега. Сам знаеш. Нищо няма да ми струва, грам съмнение и толкоз. Но не, ще те оставя да живееш.

Задишах още по-тежко, неспособен да потисна чувство, граничещо почти с благодарност. Нямаше да умирам, не и от ръката на този човек, не и днес. Давах си сметка, че Мерик отлично разбира този звук.

— Точно така, ще живееш, само че добре запомни следното и не го забравяй. Бях те заковал в смъртоносна хватка, но ти подарих живота, нали? Знам те що за човек си, нищо че имаш такава шантава съвест. Ти ще пламнеш сетне, че съм влизал в къщата ти неканен, посегнал съм ти, унижавал съм те в собственото ти легло, ей такива неща. Ще пожелаеш да си го върнеш, само че помни сега: следващия път, когато си ми подръка, колебание няма да има — натискам спусъка и край. Тръгнал съм да свърша една работа, ти я знаеш, свършвам я и си тръгвам. Повече няма да ме видиш. Помисли по това сега. Спести си гнева за по-сериозни неща. Да, господине.

Прибра пистолета и се наведе към чантата. Този път извади шишенце и жълт парцал, разви тапата, напои плата с течността. Познах миризмата. Не беше отблъскваща, почти усещах възсладкия вкус. Извъртях лице, очите ми щяха да изскочат от орбитите, когато Мерик се наведе над мен, а парцалът докосна лицето ми, хлороформът нахлу в ноздрите ми, главата ми тутакси се завъртя. Опитвах да задвижа тялото, някак си да го ритна, обаче бе съвсем безполезно. Той ме сграбчи за косата, затисна главата ми назад във възглавницата, притисна парцала в носа ми.

Последните думи, които чух, бяха:

— Това е милосърдие, г-н Паркър.

Когато отворих очи, през пердетата нахлуваше светлина. Главата ме цепеше здравата, в раменете имах бодежи. Опитах да седна, главата ми натежа ужасно. Ръцете ми бяха свободни, лепенката на устата я нямаше. По устните усещах кръв, кожата ми бе одрана на няколко места — това се бе случило, когато Мерик я е свалял. Пресегнах се към чашата с водата на нощното шкафче, почти я бутнах на пода. Изчаках стаята да престане да се люлее, да престана да виждам двойно. След малко опитах отново, този път успях. Ръката ми трепереше силно, но успя да я поднесе към устата ми. Беше пълна. Това бе дело на Мерик, да сипе отново вода, оставяйки я наблизо — знаел е в какво състояние ще се пробудя. Отпих дълго, жадно, разлях вола по възглавницата, сетне се отпуснах, сякаш още повече отмалял. Полежах известно време, опитвайки да надделея надигащото се в мен гадене. По-късно се почувствах малко по-добре, претърколих се по леглото и за беля тупнах на пода. Дъските бяха хладни на допир, добре ми подействаха. Пак събрах сили, запълзях към банята. Опрях глава на тоалетната чиния, сетне повърнах и уморен, се отпуснах на плочките. Трябва да съм спал известно време, потънал в отровен сън.

Събуди ме звънецът. Светлината бе по-друга, ярка и някак не така дразнеща очите. Трябва да беше ранен следобед. Изправих се с усилие, облегнах се на стената в банята, изчаках малко време да се уверя, че краката няма да се подгънат под тежестта ми. Сетне със залитане и опиране по стените се върнах в спалнята, навлякох дрехите от предната вечер — джинси и тениска, отгоре суичър с качулка, вече чувствах студа. Тогава зашляпах неуверено надолу по стълбите. През стъклото на вратата зърнах три фигури отвън, а в алеята имаше две непознати коли. Едната обаче имаше маркировка — полицейска беше, от Скарбъро.