Джон Коннолли - Нечестивци

Франк Мерик не обичаше да му се бъркат в делата, обаче спрямо този детектив изпитваше известно уважение. При това нямаше смисъл да го убива, това, вместо да реши проблемите, би създало още повече от тях. Но пък убийството на трети човек с пистолета на детектива му се стори добър ход. Ще му се отворят неприятности, колкото да престане да диша във врата му, а рискът за самия него бе минимален.

Знаеше, че в тази игра не е съвсем сам. Но това не го плашеше. Още отпреди му бе омръзнал старият адвокат с постоянните си въпроси, а пък след последната си намеса в негова полза при ареста му в Портланд Елдрич бе заявил, че слага край на професионалните им отношения. Обаче тлеещите в него и по-рано съмнения се изостриха, след като чу приказките на детектива относно мотивите на Елдрич и особено коментара му за третото лице, което движело конците извън кадър. Така или иначе време бе да приключи с поставената цел. Тук имаше още малко работа, сетне ще тръгне на северозапад. Отдавна да е вече там, но по-рано бе вярвал, че някои от отговорите на въпросите се крият тук — в това неголямо крайбрежно градче. Сега вече не бе така сигурен, а и Галаад все по-силно го зовеше.

Мерик измъкна лепливата лента, закачи пистолета на детектива отдолу на шофьорската седалка. Отдавна не бе носил оръжие, още по-отдавна не бе стрелял, и то в разгневено състояние. Сега старите вкусове се връщаха. Бе си поставил за цел да се движи без оръжие, просто би било много опасно ченгетата да намерят такова в него, дори и случайно да е. Не му се ходеше в затвора отново, дори не му се и мислеше за подобна възможност. Обаче бе дошло време за действие и от задачата си нямаше да отстъпи. А пистолетът на детектива бе отлично пригоден за работата, която го очакваше.

— Не се страхувай, малката ми — прошепна Мерик, излизайки от бензиностанцията, отново на път на изток. — Малко остава. Татко ти идва.

Лежах, загубил представа за времето. Часове ли бяха минали или минути? Минути или часове? Кожата на лицето ме сърбеше ужасно от допира на бозавия чувал. От време на време ми хрумваше, че мога и да се задуша, но с тази натрапчива мисъл засега успявах да се преборя. Откъм сенките долиташе откъслечен шепот, понякога отблизо, понякога от по-далеч. Веднъж-дваж се унасях в дрямка, но лепенката на устата възпрепятстваше дишането и веднага се будех полузадавен. Дишах трескаво, тежко през носа, като расов кон след състезание, сърцето ми затупваше яростно, напрягах се да повдигна глава от възглавницата в опит да погълна повече кислород. На два пъти ми се стори, че усещам допир на врата — и двата пъти на събуждане, — при това ужасно студен, направо леден, чак кожата ми пламваше като изгорена. Тогава опитвах да смъкна чувала от главата си, но Мерик го бе затегнал добре. Вече бях съвсем дезориентиран, когато чух вратата долу да се отваря и затваря, а по стълбището прозвучаха целенасочени тежки стъпки. Но макар и със съвсем объркани сетива, пак усещах отдалечаването на появилото се по-рано чуждо присъствие. Влезлият приближаваше, те се оттегляха.

Някой влезе в спалнята. Почувствах го физически, топлината на тялото, подуших и миризмата му. Мерик беше. Пръстите му заиграха по лепенката на врата ми, след малко чувалът бе махнат и сега отново виждах, макар и в началото да бях като заслепен. В очите ми засвяткаха мънички бели точици, същински остри карфички, чак ме заболя. Още непривикнал съвсем, различавах формата на Франк Мерик, лицето му бе празна тъмна маса, чертите разлети, неразличими. Натовареното ми съзнание разигра някакъв трик — по празното пространство се появи демонска паст с пламтящо червени, страховити очи, вероятно продукт на всичко онова, от което подсъзнателно се страхувах. Сетне всичко това се разсея, белите точици избледняха, съвсем изчезнаха и аз отново виждах нормално.

Мерик изглеждаше разтревожен, неспокоен, далеч не така самоуверен, както го помнех от предишното му посещение. Очите му играеха, стрелкаха се по тъмните ъгли на помещението, по сенките на тавана. Забелязах и друго — избягваше да стои с гръб към вратата, напротив — постоянно я следеше с очи, сякаш се чувства уязвим от нападение отзад.

Приближи към мен, загледа ме, но не заговори. Мислеше за нещо, подръпваше долната си устна с два пръста. От пистолета ми нямаше и следа. По едно време се прокашля и рече:

— Извърших нещо тази нощ, дето май не биваше да върша. Само че вече е факт, свършена работа — било за добро, било за зло. Омръзна ми да изчаквам. Дошло е времето да ги изкарам на светло. Ще си имаш някоя и друга неприятност, но ще я преодолееш. Ти им кажи какво се случи тук, накрая ще ти повярват, няма защо да не ти повярват. Междувременно ще се разчуе и те ще довтасат. Ами да.