Джон Коннолли - Нечестивци

Почувствах ръката на Ейми по крака си под масата. Предупреждаваше ме да не се хващам на Хансъновите капанчета.

— Щом искате в някаква измислица да ме обвините, хайде, давайте — рекох аз. — Иначе си трайте, защото само въздуха хабите.

Обърнах се към Конлоу и запитах:

— Раната от пистолета единствената по Демаршън ли е?

Конлоу, разбира се, не отговори. Нямаше как, така поне си мислех. Иначе щеше да издаде и малкото, което биха могли да използват срещу мен. Само че аз не млъквах.

— Ако Мерик го е измъчвал, преди да стреля, тогава е възможно Демаршън преди смъртта си да му е казал някои неща, които дават насоки на търсенето му.

— Че какво би могъл да знае Демаршън? — запита Конлоу.

Сега тонът му бе коренно променен. Може би не е бил убеден в някаква си моя вина още от началото, нямаше как да зная това, но сега поне разпитът отстъпваше място на разговор, в който двама души мислят на глас. За беля на Хансън това не му хареса, а на глас измърмори нещо от рода на „глупости“. И макар че той би трябвало да е шефът тук, Конлоу му отправи предупредителен поглед. Но омерзението в другия отново пламна, той не направи опит да го потисне, вероятно нямаше и да го направи, преди да е напълно лишен от избор. И отново се опита.

— Глупости! — повтори той високо. — За вашия пистолет говорим. Вашата кола е видяна от очевидец да се отдалечава от местопрестъплението. Вашите пръсти са…

— Хей! — викна Конлоу, изправи се рязко и тръгна към вратата, давайки да се разбере, че колегата му трябва да излезе с него.

Хансън дръпна стола назад с отвратително скърцане по пода, изправи се и го последва. Вратата се затвори.

— Този човек май не е ваш почитател? — тънко се усмихна Ейми Прайс.

— До днес изобщо дори не съм го и познавал. Щатските ченгета отдавна не си падат по мен, този обаче е терминално настроен.

Тя се засмя.

— Ще трябва май да си вдигна хонорара. По вас никой не си пада.

— Рискове на занаята — свих рамене аз. — Как стоим сега?

— Сравнително добре, като не се брои неспособността ви да си държите устата затворена. Хайде да приемем, че Мерик е използвал вашия пистолет, за да убие Демаршън. Единственото, с което те разполагат, е балистична експертиза и никаква пряка връзка с вас извън кутията с патроните. Не е достатъчно за каквото и да е обвинение, не поне и преди да имат пълно балистично съвпадение или пръстов отпечатък на гилзата. Дори и при това положение пак не виждам ентусиазъм от страна на окръжната прокуратура. Освен ако, разбира се, междувременно полицията не излезе с нови улики, дето по категоричен начин ви свързват с местопрестъплението. Така или иначе няма да имат затруднения относно заповедта за обиск в дома ви, затова сигурно бяхте прав сам да им предложите кутията с патроните. Ако, не дай Боже, нещата се влошат, този жест ще бъде от полза пред съдията — ще настоявам, че сте сътрудничили още от самото начало. Ако са се добрали до пистолета обаче, е… тогава ще се изправим пред реални затруднения.

— Че защо бих оставил оръжието си на местопрестъплението?

— Знаете отлично, че те такава логика няма да използват. Достатъчно ли е, за да ви задържат в ареста, тогава ще си действат и окото им няма да мигне. Ще изчакаме, ще видим. Разполагат ли с пистолета, тутакси ще ни затегнат в примката. Други са прогнозите ми обаче, като гледах как по едно време между вас с Конлоу почти симпатия се създаде.

Тя почука с писалката по масата.

— И той май не харесва Хансън кой знае колко.

— Конлоу е свестен, само дето не смятам и той да е изключил напълно възможността, че не съм в състояние да застрелям човек като Демаршън. Може би просто смята, че ме бива да прикривам по-добре следите си, след като наистина съм го убил.

— А вие щяхте да го изчакате и той да хване пистолет в ръката, нали? — светнаха очите й за миг. — Боже мой, и това ако не е както в Дивия запад едно време.

Премълчах, минутите минаваха. Петнайсет. Двайсет. Трийсет.

Ейми погледна часовника си, поклати глава.

— Боже, какво ли правят толкова време?

Тъкмо се канеше да стане и да излезе да проверява какво ги бави, когато чух познат звук. Отвън залая куче. Звучеше ми много подобно на Уолтър.

— Струва ми се, че е моето куче — казах й аз.

— Довели са ви кучето ли? За какво, може би като очевидец? — изведнъж се усмихна Прайс.

Вратата се отвори, влезе Конлоу, изглеждаше облекчен, почти весел.

— Е, откачихте се — рече той. — Ще ви помолим една декларация да подпишете, сетне сте свободен да си ходите.