Джон Коннолли - Нечестивци

Забавих се просто секунди, сетне го последвах. Бях очаквал, дори се надявал, че именно така ще стане.

Интериорът съвсем не бе така лош, както би очаквал случайният посетител, съдейки по фасадата. Тя и друго подсказваше — че тук да къркат идват малолетни, а сред дежурните посетители вероятно попадат и разни психари, болни на тема пожар. Беше възтъмно, по стените мигаха приглушени осветителни тела, а на прозорците към улицата висяха тежки червени пердета. Барманът носеше ослепително бяла риза и в момента бе в дясната част на дългия бар, където седеше обичайното постоянно присъствие пияндета, възмутено примигващи от проникналия при отварянето на вратата сноп дневна светлина. Барът ми се стори необичайно интересен, потъмнелите от времето огледала отразяваха редиците бутилки и марките на отдавна вече непроизвеждани, полузабравени уискита и бира. Дъските на пода бяха голи, издраскани, но и излъскани от десетилетен посетителски трафик, на места обгорени от фасовете на отдавна мъртви пушачи, и въпреки всичко чисти и прясно лакирани. Великолепно излъскани блестяха медният парапет на бара, облицовките му и кантовете по високите столчета, закачалките по стените и колоните, масите сякаш светеха идеално почистени, по тях лежаха нови подложки за халбите. Всичко това подсказваше отлична организация и политика за привличане на постоянни посетители, а топлата, в известен смисъл ретро стилизирана атмосфера говореше за славно минало и традиции.

Отляво покрай стената се редяха сепарета, а между тях и бара — произволно поставени кръгли масички и стари столове. В три от сепаретата имаше прилични на чиновници хора, тъкмо им сервираха салати и сандвичи и доколкото виждах, бяха изрядно приготвени. Между тях и пияниците на бара като че трептеше невидима негласна преграда, нещо като ничия земя с въображаеми бодливи мрежи и пехотни мини.

Пред мен Колекционера бавно вървеше към последното сепаре. От двойната врата към кухнята насреща излезе келнерка с огромен, затрупан с поръчки поднос. Тя дори не вдигна очи към него, но като инстинктивно усетило опасност животинче направи ненужно дълга дъга, за да го заобиколи отдалече. Всъщност никой от посетителите не отправи поглед към този мъж, въпреки че той мина по продължение почти на целия бар и покрай повечето клиенти. Макар и това да изглеждаше странно, ако някой ме бе запитал, бих отговорил, без да се замислям, че хората го правят подсъзнателно. Нещо в тях усеща присъствието му, но инстинктивно го отхвърля и пренебрегва. Бих се заклел, че минута след това деветдесет и девет на сто от тях изобщо нямаше да си спомнят, че са го виждали. Въпреки че той ще поръча питие, парите му обезателно ще отидат в касата на бара, около мястото му ще увисне тежката никотинова миризма. Онази част от човешкия мозък, маркирала приближаването му, сетне подсъзнателно ще регистрира като заплаха дори и спомена за него, съответните цензурни механизми ще се задействат, бързо и ефикасно ще изтрият всички следи от него.

Той седна в сепарето, изчаквайки приближаването ми. Наложи ми се да потисна ужасно силното вътрешно желание да се извърна и да тръгна обратно навън, към слънчевата светлина на улицата. Нечестив. Думата сама се пръкна в съзнанието ми, загорча като покачила се в гърлото ми жлъчна течност. Почти я почувствах да се върти полуартикулирана, докосва устните ми. Нечестиво същество.

Стигнах до сепарето, а Колекционера я каза на глас.

— Нечестив, а? — рече той и ме погледна в очите.

Произнесе думата, сякаш я опитва на вкус, както се прави с непознато ястие, когато човек не е сигурен ще му хареса или не. Отвори уста, опипа боядисания си от никотина език и махна от него парченце тютюн, като че то бе дало форма и измерение на думата, а сетне я бе изхвърлило навън. Зад него имаше огледало, виждах плешивото петно на темето му. Стори ми се леко сплеснато, сякаш някога в далечното минало бе получил тежък удар там, достатъчно силен, че да остави съществен отпечатък върху черепа, а може би и да го счупи. Запитах се кога ли се е случило това — може би през ранното детство, когато костите са по-крехки, черепната кутия — по-мека? Сетне се опитах да си представя това същество като дете и установих, че ми е невъзможно.

Той махна с ръка към седалката срещу него, давайки да се разбере, че трябва да седна. Вдигна ръка над масата, опипа въздуха леко с пръсти, потри ги един в друг, както правят рибарите, когато изпробват колко е обтегната кордата. Келнерката прие жеста като повикване, което вероятно бе точно така, и пристигна бавно, неохотно, опитвайки да си наложи усмивка, дето лицевите й мускули почти не бяха в състояние да възпроизведат. Избягваше да гледа Колекционера, стараеше се да задържи поглед върху мен, дори застана странично към него в опит може би да го изключи от обхвата на периферното зрение.