Джон Коннолли - Нечестивци

— Какво да бъде за вас? — запита тя и ноздрите й потръпнаха, а стисналите химикалката над тефтерчето пръсти побеляха от напрежение.

Неспокойно ме изчакваше да отговоря, с извърнати леко надясно очи и глава, а усмивката й, направила героичен опит да оцелее, направо помръкна. Загледан в темето й, Колекционера се ухили, а келнерката направи гримаса, смръщи се и махна с ръка над косата си, сякаш досадна муха да прогони. Устата на Колекционера се раздвижи, устните оформиха безгласна дума. Прочетох я на тях.

Курва.

Размърдаха се и устните на келнерката, същата дума оформиха. Курва. Тя тръсна глава, опитвайки да отхвърли обидата, сякаш насекомо полази в ухото й.

— Не — задави се тя. — Това просто…

— Кафе — рекох доста по-високо. — За мен само кафе.

Това я върна в реалността. За миг се опита да продължи фразата, да протестира срещу чутото или може би въобразеното. Сетне сама преглътна думите. От усилието очите й се насълзиха.

— Кафе за вас — повтори тя, записа в тефтерчето, а ръката й ситно трепереше, стори ми се, че ей сега ще се разплаче. — Ами да, ей сега ще ви го донеса.

Усещах обаче, че няма да се върне. Запъти се направо към бармана и му зашепна нещо. Сетне тръгна към кухнята, като в движение развързваше престилката. Вероятно там някъде отзад имаха тоалетна за персонала. Ще влезе в нея и на воля ще се наплаче, а когато сълзите пресъхнат и треперенето спре, ще събере сили отново да се върне при клиентите. Може би ще опита да запали цигара, но ще й се догади, миризмата ще й напомни за мъжа в сепарето, същият, дето хем е там, хем го няма. Неприсъстващ присъстващ, облечен в овехтели дрехи, умее да е незабелязан, незабележим.

Стигна до подвижните двойни врати на кухнята и там нещо я накара да се извърне и да хвърли бърз поглед към него, а в очите й, примесени, блеснаха страх, гняв и срам. Това бе за секунда, после тя се скри.

— Какво й направи? — запитах аз.

— Направил ли? — говореше тихо, в гласа му прозвуча непристорена изненада. — Нищо не съм й направил. Тя е такава, каквато си е. Жена без морал. Просто й напомних за това.

— А ти откъде го знаеш?

— Има си начини, пътища.

— Тя с нищо не ти е навредила.

Колекционера изви устни неодобрително.

— Разочароваш ме. Може би и твоят морал е същият? Без значение е дали ми е направила нещо или не. Остава фактът, че е курва. И ще бъде претеглена като такава.

— От теб ли? Не мисля, че имаш право да бъдеш съдия на когото и да е.

— Аз не се преструвам, че имам. За разлика от теб — добави той и в гласа му прозвуча далечна нотка злоба. — Не съм съдията, а приложението на присъдата. Не аз я издавам, аз само изпълнявам наказанието.

— И събираш сувенири от жертвите си.

Колекционера разпери ръце пред мен като в почуда.

— Какви жертви? Покажи ми ги. Извади им костите поне за мен — черно на бяло.

Сега, макар и да бяхме разговаряли и в миналото, за пръв път забелязах колко внимателно се изразяваше, а и странните словосъчетания, които от време на време употребяваше. Извади им костите поне за мен… Имаше и нещо чуждестранно в акцента му, само че ми бе невъзможно да позная откъде точно. Отвсякъде би могло да идва, както и от никъде — всъщност както и той самият.

Ръцете му се свиха в юмруци. Единствено десният показалец остана протегнат напред.

— А ти… подуших миризмата ти в моята къща. Разпознах местата, където си се въртял — ти и другите, дето са били с теб.

— Мерик търсехме — рекох и се заслушах в гласа си.

Говорех, сякаш оправдание търсех. А може би беше точно така.

— Само че не си го намерил. И доколкото разбрах, по-скоро той те е намерил. Късмет си извадил, че си жив, след като с такъв човек си се сблъскал.

— Ти ли ми го изпрати? Както си го изпратил и по следите на Даниъл Клей и при дъщеря му? А сетне и при Рики Демаршън.

— Аз ли съм го изпратил по следите на Даниъл Клей? Чакай да видя сега… — Колекционера докосна долната си устна с показалеца в чиста проба подигравка с въпроса.

Устните му се разтвориха едва-едва, сякаш се замисля дълбоко. Зърнах кривите зъби, почернели в корените.

— Аз може би интереси спрямо Даниъл Клей или дъщеря му нямам. Що се касае до Демаршън, е, да — винаги е жално за един загубен човешки живот. Обаче в някои случаи повече, в други — по-малко. Зависи кой е човекът. Подозирам, че малцина ще тъгуват по повод отсъствието му от този свят. Работодателите му ще си намерят друг, а нередовните ще се завъртят край новия.