Джон Коннолли - Нечестивци

Помълча и многозначително добави:

— Ние сега обаче говорим за твоето посегателство върху някои мои интимни вещи. На първо място, трябва да си призная, че съм ядосан. Принуди ме да местя част от колекцията си. Сетне обаче, след като размислих върху новата ситуация, изпитах благодарност. Усетих също, че съдбата е решила отново да ни събере. Би могъл да кажеш, че ние с теб се движим в едни и същи кръгове.

— Длъжник съм ти за последния път, когато се срещнахме в един от тези кръгове.

— Ти тогава не пожела да ми дадеш онова, което исках — не, не е точно казано. Отказа да ми дадеш онова, от което имах голяма нужда. И ме остави без избор. Независимо от това, сега се извинявам за нанесената вреда. По всичко личи, че не е била с траен характер.

Странно нещо. Рекох си, че бих могъл да го убия в този миг, на това място. Да го пребия, да го засипя с удари в напълно заслужено възмездие. Ужасно ми се прииска носа и зъбите да му счупя. Да го поваля, главата му с тока на ботата по пода да размажа. Да видя как пламва и изгаря, да разпилея прахта му по всички краища на света. Да усетя кръвта му по ръцете си, по лицето също… да я оближа тази кръв с върха на езика. Исках да…

Потиснах мислите, напрегнах воля да се овладея. Гласът в съзнанието беше моят, но ехото идваше от друг. Фалшиви сребърни тонове измамно ме хлъзгаха надолу, надолу…

„Видя ли? — обади се Колекционера, макар че устните му дори и не помръднаха. — Видя ли колко е лесно? Искаш ли да опиташ? Да ме накажеш? Хайде, давай. Виждаш, че съм сам, нали?“

Само че това беше лъжа. Не бе само Колекционера, чието присъствие хората в бара подсъзнателно пренебрегваха, ако изобщо беше точно така. От сенките почти напираха други форми. Тъмни петна върху светлината. Лица, видими на граничния праг на човешките сетива, зрими в един миг, сетне изчезват, черни орбити вместо очи, зейнали празни усти, сбръчкана тъмна кожа над леш, а отзад пустота.

Не бяха напълно недоловими за живите. Забелязах как един от обядващите бизнесмени внезапно се задави, избута чинията с недовършеното ядене встрани, извади портфейла да плаща. На бара един от пиячите изведнъж се сепна, извърна глава назад, махна с ръка, като че се опитва невидимо присъствие да пропъди. Устните му се раздвижиха, повтаряйки нещо, което само той чуваше. Ръката му затрепери, когато посегна към чашата, пръстите не успяха да я задържат, тя се килна встрани, кехлибарената течност се разля по махагона.

Ами да, тук бяха. Празните човеци.

Но дори и сам да беше, което не бе вярно, дори да ги нямаше тези полузрими, бивши или бъдещи негови подобия, пак бе немислимо да се изправя срещу му. Само глупак би го направил. Колекционера носеше ужас и смърт, сигурен бях в това, беше убиец, както и Мерик, но много по-страшен. Мерик убиваше за пари, в момента и за отмъщение, но никога не си бе въобразявал, че делата му са справедливи и точни. Колекционера отнемаше живота на хора, защото вярваше, че убиването е негова мисия, възложена му от неведоми места свише. Единственото общо между двамата бе убеждението, че отнетият живот няма абсолютно никаква стойност или значение.

Поех дълбоко въздух, успях да се овладея съвсем. Установих, че съм се придвижил напред в стола. Поместих се, заех нормалното си място, раздвижих рамене и ръце в опит да разтоваря поне част от натрупаното напрежение. Колекционера отлично схвана това. Изглеждаше почти разочарован.

— А ти се мислиш за добър човек, нали? — подхвърли той. — Но как да различим доброто от лошото, когато методите им са едни и същи?

Премълчах. Вместо отговор запитах:

— Какво искаш?

— Същото, което и ти: нужни са ми насилниците на Анди Келог и другите.

— Те и Луси Мерик ли са убили?

— Да.

— Това със сигурност ли го знаеш?

— Да.

— И как? Откъде?

— Живите оставят един вид белези, мъртвите — друг. Въпросът е да се научиш да ги разчиташ. Например… — започна той и се замисли върху подходящото сравнение, след малко го намери и изщрака с пръсти. — Например като надписи по стъкло, пръстови отпечатъци в прахта.

Погледна ме знаещо, изчака реакцията ми, но отново го разочаровах.

А сенките наоколо пак се размърдаха.

— Затова реши да използваш Франк Мерик да подмами отговорните хора да се покажат на светло — рекох, сякаш не беше изричал последните думи, сякаш не говореше за неща, които един смъртен просто не би могъл да знае.

— Реших, че може да се окаже полезен. Господин Елдрич, няма и нужда да го споменавам, не беше на същото мнение, но като добър юрист изпълняваше желанието на клиента.