Джон Коннолли - Родени да убиват

Куентин Харълд се изкашля в шепа, а това му послужи за повод да извади носната си кърпичка. И дискретно да избърше длан.

— Господин Мерсие би искал да ви види — рече с тон, който най-вероятно използваше в разговор с шофьора или чистача на басейна в имението. — Има работа за вас.

Погледнах го. Той се усмихна. Аз също. Седяхме така като котараци и се хилехме един на друг, докато не остана нищо друго, освен да си кажем по някоя дума или да започнем да флиртуваме. Харълд бе пръв.

— Може би не чухте, г-н Паркър — каза той. — Господин Мерсие има работа за вас.

— Е, и?

Усмивката на Харълд помрачня.

— Не разбрах какво точно искате да кажете, г-н Паркър.

— Не съм чак толкова закъсал за работа, г-н Харълд, че да тичам като игриво кученце подир всяка подхвърлена пръчка.

Това не бе съвсем вярно. Портланд, Мейн, хич не бе такова загнило гнездо на пороци и корупция, че аз най-придирчиво да мога да подбирам предложеното ми бачкане. Е, и друго: ако Харълд бе от обратния пол, а и малко по-хубав на външност, като едното нищо щях да хукна след пръчката, че и да падна по гръб и да се оставя да ме почешат по коремчето. Особено при положение, че това ще ми донесе някой и друг долар.

Харълд се обърна и изгледа едрия мъжага. Онзи сви рамене, сетне пак се загледа в мен. Все така безизразно, сякаш се опитва да си представи как ли ще изглежда препарираната ми мутра над неговата камина.

Тогава Харълд се прокашля.

— Съжалявам — опита той с нов тон. — Не съм имал и най-малкото намерение да ви обиждам.

Изглежда, с трудност подбираше думите, още по-мъчно му бе да ги изговори. Като че бяха част от чужд речников фонд и той ги взимаше на заем за малко. Изчаках минутка с надеждата носът му да започне да расте или пък езикът му да се превърне на прах и пепел, ама нищо подобно не се случи. Но пък той примигна няколко пъти и добави:

— Бихме били благодарни, ако намерите нужното време, за да поговорите с г-н Мерсие.

Реших, че прекалено дълго съм се правил на интересен, макар и да не бях сигурен как ще се държат с мен следващия път.

— Когато свърша тук, вероятно ще прескоча да му се обадя — рекох спокойно.

Харълд изпружи врат и наведе глава към мен, сякаш не бе чул добре.

— Господин Мерсие се надяваше, че незабавно ще дойдете с нас. Сега, господин Паркър. Г-н Мерсие е много зает човек, времето му е скъпо, както вероятно се досещате.

Изправих се, протегнах се, разкърших рамене и се подготвих отново да поиграя с щангите.

— Напълно ви разбирам, г-н Харълд. Ще се постарая да бъда максимално бърз. Защо вие двамата не изчакате на долния етаж, господа? Щом привърша, веднага идвам. Така ме притеснявате. Току-виж съм изпуснал щангата върху вас.

Харълд пристъпи от крак на крак, изчака няколко секунди и каза:

— Ще ви чакаме във фоайето.

— Приятно чакане — отвърнах и ги изпратих с очи.

Изтутках се нарочно, спокойно завърших упражненията, къпах се продължително. Сетне с чистача на съблекалнята поговорихме за бъдещето на местните бейзболни звезди. По едно време реших, че порнозвездата и Харълд са се взирали в часовниците достатъчно, и взех асансьора. Изражението на Харълд се колебаеше между псувнята и благодарността.

Той веднага настоя да се кача в техния мерцедес, но аз нали си имам кола — мустанг, — опънах се и рекох, че ще карам след тях. Запалих и се замислих: ама аз наистина съм станал едно нетърпимо и опърничаво копеле! И то още на трийсетина и нещо лазарника. Ако ми бяха казали да ги следвам с моята кола, вероятно незабавно щях да се натреса в шибания им мерцедес.

Аз пак карам мустанг, но не е онзи — стария. Старият беше модел „ Mach 1 “ — него ми го попиляха миналата година, този е „ Boss 302 “ от 1969 г. Намери ми го Уили Бру, собственик на гараж работилница в Куинс. Спойлерите и перките са малко нещо гъзария; но натиснеш ли газта, и очите ти овлажняват, пък ми го и даде за 8 000 долара. Поне 3 000 кинта по-малко, отколкото струва подобна кола в нейното състояние. А като я гледаш отстрани и ще си кажеш — това или е играчка на някой безмозъчен хлапак, или на бавноразвиващ се. Ама ха де!

Подгоних след мерцедеса по US-1 . При Оук Хил свихме на изток и свалихме на трийсетина мили. Ръмеше. Оттук до върха на Нек карахме бавно, аз по тях. Гостите в „Блек Пойнт Ин“ се бяха накачорили по прозорците с питиетата в ръка и зяпаха морето, Гранд Бийч и Пайн Пойнт. Наблизо бе спряла полицейска трафик патрулка от Скарбъро — дебнеше нарушителите (ограничението тук е 30 мили/час), а и всякакви нежелани гости и външни лица, които току развалят гледката.