Джон Коннолли - Родени да убиват

Еймис пое въздух, отвори вратата: гаражът бе тъмен. Откачи фенерчето от колана и го запали. В първия миг не бе сигурен какво точно видя. Помисли, че предното стъкло е напукано, защото цялото бе осеяно с мрежа от тънки линии, радиално излизащи от несиметрично разхвърляни петна, наподобяващи дупки от куршуми. Поради тях не можеше да се погледне във вътрешността на колата. Полицаят пристъпи към шофьорската врата и сега му се стори, че сякаш дете е разхвърлило захарен памук в купето — прозорците отвътре бяха замрежени от тънки бели нишки, множество на брой. Досети се какво е станало чак когато приближи фенера до предното стъкло и нещо черно пробяга на няколко пъти напред и назад.

Вътре имаше паяжини, много паяжини. А зад тях — на шофьорската седалка — мътнееше тъмна форма.

— Д-р Бек, вие ли сте? — обади се той, хвана дръжката на вратата с облечената в ръкавица ръка и дръпна.

В гаража бе съвсем тихо и Еймис чу типичния звук на разкъсващите се тънки паяжинни нишки. Вратата се отвори и паяжините потрепнаха в слабото въздушно течение. В същия миг нещо тупна меко на бетонния под; той го долови с ъгълчетата на очите, шумът бе едвам доловим. Погледна надолу — бе неголям кафяв паяк, който вървеше към десния му крак. Стори му се, че е от вида отшелник, дълъг около 4 см, в центъра на гърба му минаваше черна ивица. Без да се замисля, ченгето вдигна крак с тежката обувка с метален връх и с погнуса размаза членестоногото. Секунда по-късно си каза, че всъщност току-що е унищожил веществено доказателство, но сетне надникна в колата и разбра: все едно бе загубил песъчинка от безбрежен плаж или капка вода от морето.

Съблечена по долно бельо, Алисън Бек бе завързана за седалката пред волана. Сива леплива лента минаваше през устата й и притискаше главата към високата й част. Лицето бе подуто, отокът го правеше неузнаваемо. Тялото бе в начална фаза на разложение, на врата червенееше открита плът — парче кожа бе изрязано.

Но първите признаци на загниването бяха маскирани от обилни паяжини, които обвиваха тялото в нещо като плътен смъртен воал. А около него пъплеха десетки подобни паяци, по-малки, по-едри, с изпружени крака, потръпващи пипалца — усещаха пресния въздух. При по-внимателен оглед Еймис забеляза, че има може би още стотици от тях — скрити в тъмни ъгълчета, а по ръбовете на седалката висяха мънички оранжеви сакчета — подобни на отровни плодове неотдавна снесени яйца. Тук-таме сивееха и изсушените останки на умъртвени насекоми, сред тях и паяци, нападнати и унищожени от собствените си хищни събратя. В купето имаше и плодови мушички — Еймис се удиви, но сетне забеляза нахвърляните по пода разлагащи се бананови кори и круши. Обаждаха се дори невидими щурци, част от истинска микроекосистема, създадена в ограниченото пространство на автомобила. Всъщност основните й обитатели бяха кафявите паяци, оплели плътни паяжини най-вече около лицето на жертвата, увиснали покрай очите и бузите й. Ужасно бе, че продължаваха да плетат мрежи, сякаш Еймис не бе там.

А имаше още една, последна изненада за хората, които аутопсираха умъртвената Алисън Бек. Когато отстраниха лепенката от лицето и отвориха устата, отвътре се изтърколиха малки черно-червеникави топчици, за да тупнат върху блестящата стомана на масата като деформирани детски топчета за игра. Под езика и в гръдния кош имаше още от тях. Между зъбите също — сдъвкани, смазани от конвулсиите — още в мига, когато са започнали да жилят и хапят.

Един бе все още жив: излезе от носната кухина и веднага се престори на умрял, прибрал плътно около себе си дългите черни крака. Когато пинсетите на аутопсиращия притиснаха сферичния корем, той се загърчи безсилно под натиска, а червеният подобен на пясъчен часовник знак от вътрешната му страна постепенно замръзна.

Под острата светлина на помещението очите на отровния женски паяк блещукат като мънички черни звезди. Latrodectus mactans .

Нашият кух отвътре свят. Единствената му тежест е в историята.

В далечния север на Мейн редица фигури се тътрят по тесен път, силуетите им — откроени срещу ранното сутрешно слънце. Зад тях се движи булдозер, земеделска машина за бране на череши и два малки камиона. Конвоят е неголям, нейде напред се чува шумът на плискащи се вълни. Звучи смях, ехтят солени приказки, ругатни, облаци тютюнев дим се кълбят в сутрешната мъгла. Тези хора могат да се возят в камионите, но предпочитат да вървят пеша, харесва им да усещат твърдата земя под краката, приятно им е да вдишват чистия въздух, да се чувстват част от група другари по съдба, които скоро ще хамалуват непосилно, но ще бъдат солидарни в черния физически труд. За сметка на това са благодарни за слънцето, което ги гали с меките си лъчи, за ветреца, който ще охлажда запотените им мишци, за приятелството на онези, които са около тях.