Джон Коннолли - Родени да убиват

Бек бе продължила да се бори и срещу „Поправката Хайд“ на закона за здравеопазването от 1976 г., по силата на която бе спряна медицинската помощ при абортите, и бе плакала с горчиви сълзи, когато малко по-късно отявленият противник на абортите С. Еверет Куп стана министър на здравеопазването.

На три пъти крайни елементи от горепосочените движения пробиваха стените на клиниката й, за да инжектират бутанова киселина и се налагаше тя да прекъсва работа дни наред, за да могат отровните изпарения да се разнесат. Вече не помнеше колко пъти бяха нарязвали гумите на колата й, но най-опасната диверсия срещу делото й бе монтираното в пожарогасител запалително устройство. Само специално поставените непробиваеми стъкла на клиниката я спасиха от тотално изгаряне до основи.

В по-ново време ежедневното напрежение вече си казваше думата и Алисън изглеждаше значително състарена — далеч по-стара от истинската си възраст. В живота й бе имало много малко мъже. Първият бе Дейвид, двамата бяха сключили брак и тя го обичаше много. Сетне го убиха. Така си умря в ръцете й и тя още пазеше ризата, с която бе облечен в същия ден — с дупките и кървавите петна по снежнобялата материя. Последваха неколцина други, но никой не се задържа достатъчно дълго. Даваха й най-различни извинения и си отиваха, а истинската причина за това бе само една: страхът. Алисън Бек бе белязана жена. Нарочена. Живееше все с една и съща мисъл: че много, прекалено много хора предпочитат да я видят мъртва, отколкото работата й да продължи. Е, малцина са мъжете, които биха застанали до такава жена.

Статистиката от последната година бе мрачна: двайсет и седем случая на крайно насилие срещу американските клиники, където се извършват аборти; двама мъртви лекари. През предишните пет години бяха убити седем доктори и техни асистенти, мнозина други — ранени при бомбени атентати и престрелки. Тези и множество други данни постоянно бяха в главата й — знаеше ги наизуст, защото вече двайсет години документираше насилието, търсеше общия почерк в инцидентите, внимателно проучваше и колкото можеше — разследваше. В това намираше упование, по този начин поне за известно време забравяше за загубата на Дейвид, вярваше, че единствено така може да направи нещо за паметта му. Събраната информация предаваше на компетентните власти, а тези данни често бяха добре дошли за защитниците на абортите, особено когато те се позоваваха на антимафиотските закони РИКО в борбата срещу националната кампания за затваряне на клиники като нейната. С две думи, нейната бе извънредно трудно извоювана победа.

Сетне на преден план излезе и друга, също обезпокоителна тенденция. Непознати, неясни, недоуточнени имена се повтаряха и потретяха, звучаха и ечаха в паметта й, в кухите коридори на минали години. Мъгляви фигури, забелязани, но не с абсолютна сигурност, в сенките на извършените насилия и престъпления. Може би в не повече от половин дузина случаи, но все пак… Тя бе убедена в това, имаше и други, които потвърждаваха опасенията й. И заедно — малко по малко — се приближаваха към истината.

Но този процес носеше нови опасности.

У дома — в къщата й — бе поставила алармени системи и инсталация, пряко свързана с частна охранителна фирма. Двама въоръжени охранители денонощно дежуреха в клиниката. Освен това Алисън винаги държеше подръка бронирана предпазна жилетка, която носеше по време на пътуванията си, въпреки че не бе нито удобно, нито приятно. Една стоеше в гардероба у дома, друга в кабинета й в клиниката.

Караше червено порше модел „Бокстер“. То бе единствената й слабост, обичаше да го пришпорва и затова непрекъснато я глобяваха.

Обличаше се консервативно. Редовно носеше дълго, почти до средата на бедрата, сако, но не го закопчаваше, панталони с колан — черен или кафяв в зависимост от цветовата комбинация на дрехите. Колан със закачен на него кобур тип „Алеси“ заради пистолета — „Кар К40 Кавърт“, 40-калибров, двустепенен спусък, петпатронен пълнител. Бе опитала по-дълъг пълнител — с повече патрони, но тя се закачаше в гънките на ризата или в хастара на сакото. Оръжието имаше специална дръжка, фина и издължена — тъкмо за слабите й ръце. Самата Бек бе дребничка — висока не повече от метър и петдесет и нещо, възслаба. На стрелбището бе много добра — от двайсетина метра вкарваше и петте куршума в сърцето на мишената.

В чантата си редовно носеше парализиращ спрей и електрошокова палка, в състояние да порази нападател с цялата сила на 20 000-волтово изпразване и да го изпрати на земята — безпомощен, сгърчен и давещ се за въздух като извадена от водата риба. Никога не го бе употребявала в яда си, но пък веднъж бе използвала спрея. Стана при опит на протестиращ да влезе в дома й. По-късно си спомняше със срам и неудобство, че натискането на пластмасовия бутон й бе доставило удоволствие. Сама си бе избрала живота и целите в него, това не можеше да отрече, но наложените й насила ограничения, гневът, страхът, омразата и враждебността, които й бяха ежедневни компаньони, я бяха променили и направили друг човек, понякога непознат и на самата нея… А това не бе хубаво, знаеше го и пак й бе трудно да си го признае. Онази ноемврийска вечер бе отворила вратата и ниският, брадат, крещящ и ругаещ мъж с омерзената физиономия се бе опитал да нахлуе — тогава цялото набрано в нея напрежение и гняв се бяха изразили в едно натискане на бутона.