Джон Коннолли - Родени да убиват

Но мъжът в черешоберачката не гледа към булдозера, нито към протегнатите към мокрия във водата ръце. Той е замръзнал на място, с отпуснати ръце, и втренчено се взира в новообразуваната празнина. Името му е Лайъл Добс. Има две деца и съпруга и в същия този момент отчаяно си казва, че най-добре би било да си е при тях, далеч от това място. Където и да е, само не тук — на бреговете на Сейнт Фройд, току до почернелите човешки кости, разкрити от свлечения бряг сред корените на дърветата, и малкия череп, който бавно изчезва под настъпващите мразовити езерни води.

— Били? — вика той с все сила.

Надзирателят на групата се казва Били Лафтън. Застанал е сред хората на брега и сега въпросително извръща глава към Лайъл.

— Какво има?

Отговор няма — гърлото на Добс е пресъхнало, той се дави и се опитва да каже нещо, но звук от устата му не излиза. Преглъща няколко пъти и накрая си възвръща дар слово.

— Бил, тук отдолу да няма гробище, а?

Челото на Лафтън се бърчи. Хайде пък сега! Вади от джоба си карта и внимателно я оглежда. Поклаща глава и вдига очи към другия.

— Няма, защо питаш? — отвръща простичко.

— Вече има — безсилно изговаря Добс и маха с ръка към костите, а лицето му бледнее.

Така е — нашият свят е кух отвътре.

Човек трябва да внимава къде стъпва.

И да е винаги готов за онова, на което може да се натъкне.

Пролетта дойде и светът отново стана многоцветен.

Планините в далечината светнаха и се премениха китно-китно, посивелите дървета добиха цвят за нов живот; есента остана нейде назад като далечно ехо, зимата също отстъпи пред красотата и многоцветието: огненочервеното на кленовите дървета, тук-там зеленожълтите дъбови одежди, сребристото облекло на трепетликите, зелената премяна на бука и брезата. Зацъфтяха върби и брястове, кестени и тополи, горите заехтяха от песните на завръщащите се птички.

Виждах горите от физкултурния салон на „Уан Сити Сентър“, върхарите на вечнозелените дървета все пак доминираха в морето от цветове на променящата се природа. По улиците на Портланд валеше дъжд; гледах от прозорците на салона десетките куполи на чадърите в ръцете на пешеходците долу — блестяха мътно като мокрите черупки на тромави бръмбари.

От много месеци насам за пръв път се чувствах добре. Работа имах — намираше се, макар и не съвсем редовно. Хранех се добре, ходех да играя на уредите поне три-четири пъти седмично, а Рейчъл Улф бе обещала да прескочи от Бостън следващия уикенд. Значи все пак ще има някой, който да се порадва на възвръщащата ми се физическа форма. Отдавна не бях сънувал. Покойните ми съпруга и дъщеря не бяха идвали на гости от Коледата: няма да забравя милувките им — може би те прогониха измъчващите ме отдавна кошмари.

След лицевите опори поиграх малко с щангите, сетне ги захвърлих. От носа ми капеше пот, пара се вдигаше от цялото ми тяло. Седнах на съседната пейка, отпих от минералната вода. В същия миг забелязах, че влизат двамина мъже, с консервативно ушити костюми, официални, тъмни вратовръзки. Брех да му се не види… Единият бе бая едър, с къдрава кестенява коса и дебели мустаци — замяза ми на поостаряла и напълняла порнозвезда, но веднага в огледалото зад него зърнах и подутината под мишката. Порнозвезда друг път — носеше кобур с патлак. Вторият бе нисичък, спретнат, вече започнал да оплешивява и посивява. Едрият държеше в ръка слънчеви очила, другият бе с очила с квадратни златни рамки. Усмихна ми се, когато доближиха.

— Господин Паркър, нали? — попита, поставил ръце на гърба.

Кимнах, дясната му ръка веднага отскочи към мен. Изпружи я рязко и отсечено като носа на акула в познати води.

— Името ми е Куентин Харълд и работя за г-н Джак Мерсие.

Избърсах ръце в хавлията, все пак бяха потни, и се ръкувах. Устата му леко потръпна, когато усети все още мократа ми ръка, но удържа на изкушението да се избърше в панталоните си. Сигурно не желаеше да им разваля острия ръб.

Джак Мерсие? Име на стари пари, много старо злато, толкова отдавнашно, че жълтиците вероятно са подрънквали още на борда на „Мейфлауър“ [3] Корабът, с който първите заселници отплавали от Англия, за да се заселят в Новия свят през 1620 г. — Бел.прев. . Самият Джак бе бивш сенатор, както и баща му, и дядо му навремето. Живееше в голям дом на Праутс Нек точно над морето. Имаше пръст и пари в дървопреработвателните предприятия, вестникарския бизнес, кабелната телевизия, компютърните програмни продукти, а и в Интернет. Всъщност имаше интереси в какво ли не — накратко, почти във всичко, от което могат да се спечелят добри пари. И да се инжектират нови средства в старите мангизи на семейството. В сенаторската си роля се бе проявил като либерал и все още финансираше най-различни екологически движения и борещи се в защита на човешките права групи. Бе семеен, минаваше за домосед, доколкото бях чувал, демек не бе от онези постоянно тичащи след фустите донжуани. От краткия си флирт с политиката се бе измъкнал с неопетнена репутация, дори казваха, че я подобрил. Е, типичен продукт по-скоро на финансова независимост, отколкото на морална устойчивост и неподкупност. Сега се носеха слухове, че планирал завръщане в политиката, може би като независим кандидат за губернатор, макар че самият Мерсие досега не бе потвърдил въпросните приказки.