Джон Коннолли - Родени да убиват

— Г-н Паркър, съпругата ми Дебора.

Госпожата пристъпи на два милиметра, сетне изчака аз да мина цялото разстояние, което не бе малко, като се имат предвид размерите на кабинета, и чак тогава протегна ръка. Стиснах я, получих усещането, че държа нещо неживо, очите й сякаш пробиват дупки в лицето ми, зъбите й сякаш дялкат черепа ми. Толкова бе силно излъчването на нейната неприязън, та чак ми стана смешно.

— Много ми е приятно да се запознаем — изсъска тя и метна не по-мил поглед към мъжа си. — После ще говорим, Джак.

Последното прозвуча като заплаха, тя излезе и затвори, без да поглежда към нас.

Температурата в помещението направо се вдигна с няколко градуса, а Мерсие възстанови равновесието си.

— Моля за извинение, г-н Паркър. У дома напрежението се е поувеличило напоследък. Ще се жени дъщерята Саманта, та нали знаете… Следващия месец.

— О, така ли? И кой е щастливият избраник?

Стори ми се възпитано да задам неизбежния въпрос.

— Робърт Обър. Синът на моя адвокат.

— Е, сега поне съпругата ви ще си купи нови шапки, тоалети, ще се поуспокои.

— Хм, тя непрестанно си купува, и то много повече от тези неща, г-н Паркър. Но главното е, че има задачата да устройва гостите, а това си е бая тежка работа. Уорън и аз мислим да се спасим на яхтата, та по възможност да избегнем данданията в навечерието на голямото събитие, но съпругите едва ли ще ни оставят сами. Те и двете много обичат да плават. Вие ветроходствате ли, г-н Паркър?

— О, не, трудно ми е. Нали си нямам яхта.

— Всеки трябва да има яхта — възрази домакинът, който очевидно си възвръщаше чувството за хумор.

— Разбира се. Ама вие да не сте станали социалист, г-н Мерсие?

Той се засмя — оцени моя хумор, сетне остави чашката с кафето и си смени физиономията. Сега по нея се изписа пълна искреност.

— Надявам се да ми простите, че се бъркам в миналото ви, но трябваше да понауча нещичко за вас, преди да ви помоля за помощ.

Кимнах.

— На ваше място вероятно и аз бих постъпил по същия начин.

Той се наведе към мен и изтърси:

— Искрено съжалявам за семейството ви. Ужасно нещо им се е случило, а и на вас.

Убиец, наречен Пътника, ми бе отнел съпругата Сюзън и дъщерята Дженифър, докато още работех като полицай в Ню Йорк. Преди да го спрем, бе унищожил още доста хора. Убих го аз лично и част от мен си бе отишла заедно с него.

Повече от две години бяха минали от случилото се и през повечето от това време животът ми бе протекъл почти изцяло под знака на тяхната смърт: на Джени и Сюзън. Сюзън и Дженифър. Бях позволил непрестанните мисли за тях да доминират битието ми във всяко отношение, докато един ден не осъзнах, че болката и мъката, съжаленията и угризенията просто ме разкъсват и са на път да ме унищожат. Сега бавно и постепенно се опитвах да се събера, доколкото мога, да се съвзема и преосмисля живота си. Върнах се в Мейн, където бях прекарал детство и юношество, в същата онази къща, където бяхме живели с мама и дядо. Сам. Има една жена, която ме обича и ме кара да мисля, че си заслужава да започна отново с нея. И може би е дошъл именно този миг…

— Просто не мога да си представя колко е тежко да се преживее подобно страдание — замислено продължи Мерсие. — Но познавам едного, който вероятно може. Всъщност именно заради него съм ви и повикал.

Дъждът отвън бе спрял, облаците се разнасяха. Зад гърба на моя домакин слънцето проблесна ярко през прозореца, обля с лъчите си бюрото и стола, хвърли меки отблясъци върху килима. По него вървеше мъничка гадинка — някакво бръмбарче, а пипалцата му шаваха, „опипваха“ въздуха.

— Казва се Къртис Пелтие, беше ми партньор в бизнеса. Преди доста време, разбира се, сетне поиска да му изкупя дела и тръгна по свои пътища. Но нещата при него не потръгнаха, за мое голямо съжаление — направи неудачни инвестиции, знаете. Преди десетина дни намериха дъщеря му мъртва в собствената й кола. Тя се казва Грейс Пелтие. Може би сте чели за случая? Дори подочух, че може би преди години сте я познавали.

Кимнах. Да, вярно — преди време наистина бяхме близки. Тогава бяхме млади и за известно време смятахме, че се обичаме. Мимолетно усещане — дойде и си отмина. Не повече от два месеца след като завърших гимназията. Хлапаците преживяват такива краткотрайни романси, дори по няколко наред — сърцето ти трепти в нежна омара, сетне идва есента и нещата са съвсем други.

Грейс бе хубаво, тъмнокосо момиче със сини очи, нежни устни, кожата й с цвят на мед. Силна физически — спечели медал като плувкиня, но и ужасно интелигентна, поради което повечето момчета я отбягваха, независимо от красотата й. Аз самият едва ли бях чак толкова умен, но загрявах достатъчно, че като видя нещо наистина качествено, да мога да го оценя по достойнство. Или поне така си мислех. В края на краищата се оказа, че не съм го оценил както трябва, нито пък нея самата.