Джон Коннолли - Родени да убиват

Домът Мерсие е на „Уинслоу Хомър Роуд“, недалеч от бившата къща на прочутия едноименен художник. Щом приближихме, електронно управляваната бариера се вдигна и от къщата към нас се понесе друг мерцедес — отиваше към „Блек Пойнт Роуд“. На задната седалка зърнах дребен мъж с черна брада и малка шапчица. Разменихме погледи и той ми кимна. Лицето му ми бе познато, но не можах да се досетя откъде го познавам. Сетне продължихме към къщата.

Тя е огромна бяла постройка с околни градини, строена по поръчка от пейзажни дизайнери и специалисти, и толкова много стаи, че ако някой се изгуби по пътя към тоалетната, по него ще трябва да пуснат спасителна потеря. Едрият с мустака паркира мерцедеса, аз излязох от мустанга и последвах Харълд. Влязохме през официалната двойна порта, минахме през широк коридор и се наместихме в стая отляво на парадното стълбище. Оказа се кабинет или голяма библиотека, обзаведена със старинни канапета и столове. Книги, книги и пак книги — по трите стени и до тавана; на четвъртата имаше прозорец към парка и морето, а встрани барче, бюро и стол.

Харълд затвори вратата и ме остави да се полюбувам на томовете и на закачените по стените фотографии. Интересни неща: от политическа публицистика и биографии до исторически трудове, главно върху Гражданската война, Корея и Виетнам. Романи нямаше. В единия ъгъл бе поставен неголям, заключен шкаф със стъклени витрини, а книгите в него бяха по-различни от тези по лавиците.

Ето и заглавията им: „Мит и история в Откровението на Йоана“, „Апокалипсисът и Златният век в английската романтична поезия“, „Книга на Откровението“, „Апокалипсис и империя“, „Апокалиптичен Апогей“. Все весело четиво за преди лягане — краят на света и тем подобни. Забелязах и биографии на големите художници Уилям Блейк, Албрехт Дюрер, Лукас Кранах-баща и още няколко, както и издания с факсимилета на средновековни текстове. А най-отгоре бяха дванайсет почти еднакви тома, тънки, подвързани в черна кожа, на гърба на всеки том по шест златни лентички — обковка върху кожата в три еднакво раздалечени един от друг чифта. Най-долу на гърба на всеки том бе изписан знакът на последната буква от гръцката азбука — омега. В ключалките ключове нямаше, опитах за всеки случай — вратичките не мърдаха.

Преминах на фотографиите по стените. Доста снимки на Джак Мерсие с членове на семействата Кенеди, Клинтън, дори и с поодъртелия Джими Картър. Мерсие на млади години — като атлет и победител в различни състезания; ето го и с топка в ръка — засилва се да я хвърли нанякъде; сетне ликуващи съученици го носят на рамене. Атестати, хвалебствени свидетелства от благодарни институти, поставени в рамки благодарствени грамоти от оглавени от филмови звезди благотворителни организации, та дори и медали — награди от бедни, но горди нации. Кошмарна работа, ви казвам — сякаш домакинът с мъка бе събирал нужните му точки и едвам бе успял да набере нужното, та да се класира. Къде ли? Бог знае къде.

Вниманието ми привлече една от най-новите снимки. На нея Мерсие седеше на маса, отляво му настанена дама на около шейсет години с красиво ушито черно сако и перлена огърлица. Отдясно — същият човек, когото зърнах на влизане в излизащия мерцедес. Следващият участник в снимката познах веднага — редовно се явяваше в най-важните телевизионни новини: най-често с победоносна физиономия, застанал на стъпалата на някое от големите съдилища — Уорън Обър от „Обър, Тейър & Мос“, една от най-авторитетните бостънски адвокатски кантори. Обър бе личен адвокат на Мерсие; достатъчно бе само да споменете името му и най-настървеният противник подвива опашка и тича да се скрие под масата. Влезе ли в съда за дело, „Обър, Тейър & Мос“ се явява с толкова много адвокати, че в залата просто няма място за журито. Дори и съдиите се изнервят, когато чуят за тези шампиони в света на правосъдието.

Огледах внимателно фотографията. Казах си, че на нея никой не изглежда спокоен или щастлив. В позите се криеше прекалено много напрежение или на мен така ми се струваше. Сякаш таят нещо, като че се върти някаква тъмна история, а фотографът е излишен свидетел, който наднича в мислите им. По масата имаше множество дебели папки и още повече кафени чаши. Здраво бяха пили кафе.

Вратата зад мен се отвори. Влезе Мерсие, остави на масата купчина листове, сред които забелязах диаграми и таблици с много цифри. Беше висок мъж, около метър и деветдесет, с широки рамене — свидетелство за атлетична младост — и извънредно скъп часовник — златен ролекс, — който пък доказваше сегашното му благосъстояние. Гъста, побеляла коса, сресана назад, за да открие придобило изкуствен тен чело над големи сини очи и римски нос, разтегнати в усмивка тънки устни, разкриващи равни, бели зъби. Сигурно бе на около шейсет и пет, може би малко повече. Облечен бе в бяло поло, леки светли панталони в бежово, кафяви мокасини. По ръцете му растяха гъсти бели косми, снопчета от тях стърчаха и над яката на врата. Видя коя снимка гледам и за миг усмивката му помръкна, сетне отново се върна — когато аз извърнах глава и тръгнах към него. На вратата бе застанал Харълд — неспокоен като неуспял сватовник.