Джон Коннолли - Черният ангел

Вдигат я от леглото, слагат я в болнична количка, тикат я по дълъг и мръсен коридор. Влизат в покрито с бели фаянсови плочки помещение, а на пода му има отводнителен канал. Там я преместват на дървен стол с кожени колани за затягане на ръцете и краката. Оставят я пред огледало на стената, в което вижда отражението си. Заглежда се по-внимателно, не може да се познае. Тъмната й кожа е придобила сивкава бледост, а чертите й са като че механично пренесени върху тези на бяла жена. Очите й кървясали, по ъгълчетата на устата, по брадичката и на други места по кожата — засъхнала, съсирена кръв. Облечена е в бяла болнична роба, отдолу — гола.

Стаята е удивително чиста, блести. Флуоресцентните лампи отгоре безмилостно горят в очите й, разкривайки дефектите на уморената кожа и черти, съсипани от години дрогиране и прищевките на множество мъже. За секунда й се струва, че от огледалото я гледа майка й. От приликата и самата мисъл й се доплаква, очите й плувват в сълзи.

— Извинявай, майче — изрича беззвучно. — Не съм искала така да стане…

Усеща, че слухът й се изостря — ефект от наркотика, който тече в кръвта й. След малко чертите в огледалото отсреща се размиват, разкривяват, сякаш мутират. Наоколо зашепват настойчиви гласове. Опитва се да се огледа, да проследи откъде идват, но не може. Боже мой, каква параноя!

Тогава угасва и осветлението и тя потъва в дълбока тъмнина.

Жената спря такси, обясни на шофьора къде иска да отиде. Преди това се бе колебала дали да не опита с градския транспорт, но реши, че е по-добре него да го ползва само денем. Вечер и нощем ще пътува с такси въпреки разноските. Защото не дай Боже нещо да й се случи било в метрото, било докато чака някъде за автобус, преди да е успяла да говори с него. Тогава кой ще потърси дъщеря й, кой ще се погрижи за бедното същество?

Таксиметровият шофьор се оказа млад и бял. От досегашния си опит в големия град бе разбрала, че малцина в тази професия са бели. И чернокожите не са много. Тук зад волана на такситата седят единствено хора от раси, които живеят само в далечни, отвъдокеански земи. И в столиците, разбира се.

— Госпожо — попита младежът, — сигурна ли сте, че искате да отидем точно на това място?

— О, да — отвърна му тя. — Точно там искам да отида. Нали така го наричат — Пойнт? Хънтс Пойнт, нали?

— Добре, ще ви откарам. Но това е много опасен район. Дълго ли ще останете? Ако няма да се бавите, мога да изчакам, за да ви върна обратно. Какво ще кажете? — попита той отново.

Не му приличаше на професионалистка, проститутки на такава възраст не бе виждал, но пък кой знае? На онова място със съмнителна репутация — Пойнт — винаги се въртяха разни нередовни, там задоволяваха какви ли не вкусове. Не че и тукашният квартал бе много свестен, но все пак клиентката му се виждаше приятна сивокоса, възрастна дама. Какво ли можеше да й се случи сред онези примитивни изроди?

— Сигурно ще ми се наложи да поостана — рече тя. — И не зная кога ще се връщам, но все пак ви благодаря за любезността.

Решавайки, че нищо повече не би могъл да направи, шофьорът изчака търпеливо тя да се настани, включи се в трафика и потегли за Хънтс Пойнт [5] Крайречен район в Бронкс, Ню Йорк. — Бел. прев. .

Наричаше себе си Джи Мак — играч в сериозните игри, верен на идеята, гъст с братята. Рап пич, плейбой по дух и някои възможности, момче на място с цяла ясла жени, не предава, ни продава каузата. Не, брато. Облича се като такъв, защото си е част от тази култура, този свят, тази вселена, ако искате. Златни верижки, черно кожено яке, а под него шито по поръчка черно елече направо на голо. Панталоните широки, свободни на бедрата, долу тесни, впити, едва ги обува, краката му с мъка минават през тях. Плитките — скрити под широкопола кожена шапка, на колана — два мобилни телефона. Оръжия по себе си не носи, но пистолети подръка винаги ще се намерят. Тук си е негова територия, а на нея — неговите жени.

И сега ги оглеждаше зорко. Задниците едвам прикрити от тесните, къси полички от черна изкуствена кожа, гърдите полуизхвръкнали от евтините бели бюстиета. Харесва ги да са еднакви, така ги и облича. Все едно казва — това си е моята стока, брато, ти к’во знаеш? Всичко, дето има някаква стойност в тая страна, си има съответната разпознаваема марка, нали? Няма значение къде го купуваш: дали в „Голо дупе“, Монтана, или „Щур задник“, Арканзас. Е, Джи Мак няма толкова много момичета както някои други братя, ама какво да говорим — той едва сега започва. Иначе има големи планове.