Джон Коннолли - Черният ангел

— Не съм добре — казва му на глас.

Наркотиците са притъпили острата нужда, но специфичното й пристрастяване е достатъчно силно, за да се обажда след малките дози.

— Така е, но скоро ще се оправиш.

— Защо правите всичко това? Той ли ви плати?

Интуитивно усеща озадачаването, може би дори и тревога.

— Кого имаш предвид?

— Братовчед ми? Той ли ви плати да ме вземете и да ме лекувате? Да ме изчистите от дрогата?

Човекът въздъхва.

— Не.

— Тогава защо съм тук? Какво искате от мен?

Спомня си, че са й задавали въпроси. Много на брой. Но не помни какви, нито същността им, нито своите отговори. Страхува се, че е казала нещо лошо, нещо не на място, което може да застраши нейна приятелка. В същото време не може да си спомни името й, нито пък лицето. Силно е объркана, уморена, жадна и дори гладна.

Хладната длан минава по челото й, отхвърля влажната коса, прибира я назад. Алис почти се разплаква от благодарност за този кратък миг на състрадание. Сетне ръката докосва бузата й и тя усеща, че пръстите опипват кожата около очите й, притискат брадичката й, челюстната кост. Това й напомня действията на хирург, който преглежда пациент преди операция. Отново е уплашена.

— Повече няма да се налага да правиш каквото и да било — обажда се гласът. — Почти свършихме.

Таксито наближаваше адреса и жената вече се досещаше откъде идва недоволството на шофьора. Движеха се към периферията на града, районите ставаха все по-неугледни, хората неприветливи, дори враждебни, накрая уличните светлини оредяха съвсем, крушките бяха изгорели или счупени, а по земята се валяха парченца стъкло. Повечето лица бяха чернокожи и не криеха антипатията си. Някои от сградите бяха внушителни, може би някога са били и красиви, но сега бяха западнали, заболя я да гледа беднотията и разрухата. Още повече я натъжи мисълта, че в тези отвратителни условия живеят млади хора, неукрепнали души, бродещи по улиците, врагове на собствения си род.

Таксито спря пред тесен вход. Над него висеше табела с името на хотела и тя плати на шофьора. Даде му 22 долара, видя, че очаква бакшиш. Да си чака, тя няма излишни пари да дава бакшиши на хора, които си получават нормално заплащане. Но му благодари. Той пък не излезе да й свали куфара от багажника, само го отвори, а очите му неспокойно шареха по младежите, които висяха по съседните ъгли.

Във фоайето имаше голям надпис, съобщаващ на клиентите, че в стаите на хотела има телевизори, климатици и бани. Дежурният администратор бе чернокож в тениска. Седнал в будка зад дебел плексигласов екран, той четеше университетски учебник. Взе й пари за три нощи, подаде й регистрационна карта, сетне и ключа за стаята, закачен с дебела верижка за дебело и плътно блокче, почти колкото четвърт тухла.

— При излизане ключът задължително се оставя при мен — предупреди я той.

Жената изгледа блокчето.

— Добре — кимна тя. — Ще се опитам да запомня.

— Вие сте на четвъртия етаж — рече администраторът. — Асансьорът е отляво.

Кабинката на асансьора миришеше на пържена храна и урина. В стаята й не беше много по-различно. По тънкия, полуизтрит килим чернееха петна от изгаряне, но бяха големи и кръгли, за да бъдат от фасове. Леглото, персон и половина, метално, бе до стената. А разстоянието до отсрещната бе колко да се провре човек. Под мръсния прозорец се мъдреше студен радиатор, до него и стол, доста разнебитен. На стената имаше умивалник с огледалце над него. Отвори вратата на онова, което взе за дрешник, а вътре зърна малка тоалетна чиния и дупка на пода, служеща за оттичане на водата от душа, който висеше над чинията. Квадратурата на помещението, ако можем да го наречем така, бе не повече от метър на два. Замисли се и реши, че единственият начин да се изкъпе е да седне на тоалетната чиния и да пусне водата.

Извади дрехите си, сложи ги в единия край на леглото. Четката за зъби и тоалетните принадлежности сложи на мивката. Погледна си часовника. Рано й се видя. Всъщност всичко, което знаеше за онова място, бе научила от шоу на една кабелна телевизия. Затова смяташе, че едва ли ще намери нужните й хора, преди да се стъмни.

Пусна телевизора, легна на леглото и се загледа в екрана: игри, комедии. Чакаше да падне нощта. Тогава облече мантото си, сложи в джоба си част от парите и излезе на улицата.

При Алис този път идват двама, пак я инжектират. Не минава минута и съзнанието й пак се замъглява, мислите като че се размазват. Крайниците натежават, главата й се върти, има чувството, че виси във въздуха. Свалят кърпата от лицето й, това й подсказва, че идва край. Но на какво, какъв край? Зрението й не е нарушено, вижда мъжете добре. Единият е дребен, жилав, със сива остра брадичка и изтъняваща посивяла коса. Има тъмен тен, сигурно това е онзи, когото оприличи на мексиканец преди известно време. Другият е чудовищно дебел със силно увиснал, закриващ слабините му корем. Очите му са зелени, потънали в тлъстина, порите по лицето замърсени, вратът лилав, подпухнал. Докосва я и тя получава усещане като от убождане и опарване.