Джон Коннолли - Черният ангел

Сега шепотът се засилва, някои от гласовете като че се смеят. Сетне нещо докосва лицето й. Кожата й настръхва, съзнанието й се изпълва с множество образи. Лица, лица, усещания — сякаш я заливат, налитат й отвсякъде. Има чувството, че някой усилено рови в паметта й, в спомените й, вади ги като снимки от главата, поглежда ги на светлина, сетне ги захвърля като ненужни. Това присъствие наоколо… Кой ли е до нея? В съзнанието си вижда майка си, леля си, баба си.

Пълна с жени къща, разположена на парче земя край една гора. Мъртъв мъж лежи в ковчег, жените са го заобиколили, никоя обаче не плаче. Едната повдига поставения върху му памучен чаршаф, показва се глава, но лице почти няма. То е обезобразено, изгорено… прилича на ужасяващо отмъщение, извършено от неизвестен човек. В ъгъла стои момче, доста едро, високо за възрастта си. Облечено е в евтин, взет под наем костюм и тя знае името му [6] Възприятието отразява събитие от предишен роман на Конъли. Героят на име Луис, тогава още момче, убива човека, който тероризира чернокожото му семейство, с находчиво приготвено експлозивно устройство. Той е убил майка му и изнасилил леля му. — Бел. прев. .

Това е Луис.

— Луис? — шепне тя, а гласът звучи като ехо в помещението с плочките.

Присъствието край нея като че се отдръпва. Но не, пак чувства дъха му. Мирише на пръст.

На земя и изгоряло.

— Луис? — повтаря тя.

По-близък от брат. Една кръв.

Помогни ми.

Ръката й е в нечия чужда. Усеща, че другият я повдига. Опира я на нещо неравно, а то незнайно защо напомня за тленност, за разруха. Проследява, по-скоро усеща очертанията, контурите на нещо, което някога е било лице: очните ябълки ги няма, очните кухини са празни, пръстите й попадат на останки от хрущял — тук е бил носът, ето и устата — поръбена дупка без устни. Устата се отваря, поема пръстите й, сетне меко се затваря и тя отново вижда фигурата в ковчега… мъжът без лице, главата му разкъсана от…

— Луис!

Сега заплаква, ридае и за двамата. Устата, където са пръстите й, вече не е така мека. От венците изскачат зъби, остри са като игли, забиват се в ръката й, разкъсват плътта.

Но това не е истина. Не е действително.

Болката обаче е повече от истинска, истинско е и присъствието.

И тя отново извиква името му в съзнанието си —

Луис,

а тогава идва смъртта.

Джи Мак извърна лице. Загледа се в жените си, колите, улицата, всичко друго наоколо, опитвайки да се разсее с единствената надежда тази жена да го остави на мира и да си отиде.

— Не мога да ти помогна — каза след малко. — Обади се в полицията — там се занимават с безследно изчезналите.

— Но тя е работила тук — настоя жената. — Това момиче, което търся… то е работило при вас.

— Вече казах, не мога да помогна. Трябва да си тръгваш, иначе току-виж си загазила. Тук никой не обича да му задават въпроси. Хората работят за пари. Това е бизнес. Както всеки друг, нали? Става дума за мангизи, за долари.

— Но аз ще ви платя — замоли го тя.

И трогателно протегна потрепваща ръка, в която стискаше изтрити от употреба банкноти.

— Не ти искам парите, жено — този път ядно викна мъжът. — Разкарай ми се от главата.

— Моля ви се — пак се обади жената. — Ето, само погледнете снимката…

И повдигна към очите му фотографията на чернокожа девойка.

Джи Мак неволно погледна, опита се да отмести безразлично очи, но гадното усещане в стомаха му внезапно се засили още повече.

— Не я познавам тази — изгрухтя.

— Може би…

— Казах ти, изобщо не съм я виждал!

— Но вие дори не се загледахте както трябва…

Сега, в страха си, Джи Мак направи сериозна житейска грешка. Замахна към жената, перна я по лявата буза, уж не беше силно, ама… Тя залитна назад, опря се на близката стена, на удареното място върху кожата се появи бледо петно.

— Върви на майната си — закани се мъжът. — И повече да не се мяркаш тук!

Жената преглътна, опита да задържи задавилите я сълзи, донякъде успя. Прибра снимката и парите в чантата, бавно се отдалечи. „Трябва да й се признае на дъртата кучка, рече си той, смела е, друга щеше да се разциври, да се разквака, боже мой!“

В следващия миг забеляза, че Шантал го гледа от другата страна на улицата.

— Хей, к’во, по дяволите, зяпаш, ма? Да ти го начукам! — ревна към нея.

Тръгна да пресича, но тя тозчас забърза в обратната посока, а в следващия миг между тях се появи зелен таурус с типичния клиент на средна възраст, вече спуснал прозорчето, за да се пазари. Джи Мак забави крачка, няма да пречи на бизнеса, я. Междувременно онези двамата уточниха цената, а Шантал се наведе и влезе в автомобила. Мъжът потегли — отиваха някъде към празните терени и паркингите покрай главната улица. Ето още нещо, за което трябва да си поговори както се полага с кучката — за шибаното й любопитство, мамка й.