Джон Коннолли - Черният ангел

Джаки Гарнър бе отляво на прозореца, аз — отдясно. За да засека хората вътре, използвах зъболекарско огледалце. Винаги си го нося, голяма работа върши. Двама гледаха телевизия, стаята очевидно бе ежедневната: единият бе брат му на Торанс — Гари. На съседния прозорец пердетата бяха пуснати, иначе бе открехнат, дори ми се стори, че вътре говорят мъж и жена — вероятно бе спалнята. Дадох с ръка сигнал на Джаки да стои на място и пристъпих към нея. Показах му три пръста, преброих до три, свивайки ги един по един, и ловко мушнах димката в отвора. Джаки удари съседния прозорец силно, счупи го и хвърли своята в стаята с двамата пред телевизора. От отворите мигом заизлиза гадно вонящ дим. Отстъпихме назад, притаихме се в сенките в изгодна позиция по средата на терена между предната и задната врата. Чувахме задавената кашлица и виковете вътре, но иначе нищо не се виждаше. Пушекът бе изпълнил всекидневната, миризмата бе нетърпима и очите ми засмъдяха въпреки разстоянието.

Не беше само дим. Имаше и газ.

Тогава предната врата се отвори с трясък, двамина изтичаха в предния двор, залитайки. Единият държеше пистолет, но бързо се свлече на колене върху тревата и започна да повръща. Джаки притича до него, не беше трудно да настъпи ръката с оръжието, а с другия крак да го срита. Вторият мъж — самият Гари Торанс — вече лежеше на земята и само притискаше очи с длани.

Минаха не повече от няколко секунди, отвори се и задната врата. Навън изскочи Оливия Моралес и се препъна, за малко да падне. Веднага след нея се появи Дейвид Торанс без риза, притиснал мокра кърпа към лицето си. Ориентира се бързо за посоките, отдалечи се от дома, захвърли кърпата и хукна към съседния двор. Очите му бяха червени, силно насълзени, но беше в далеч по-добра форма от останалите. Почти бе скочил на стената, когато го настигнах и препънах. Падна по гръб тежко, задъхан, въздух не му достигаше, а и се удари. Остана легнал, вперил очи в мен, а сълзите струяха по бузите му.

— Кой си ти? — попита ме той.

— Паркър се казвам — рекох.

— Ти ни обгази, мамка му!

— А ти ми съсипа колата и се опита да я свиеш.

Повърна, сетне избълва нова поредица от думи.

— Да му… голяма работа, а ти ни пусна газ! Само гадняр може да трови хората така! Какъв човек си ти, бе?

Джаки Гарнър крачеше към нас през тревата. Зад него виждах Гари и другия мъж все така на земята, ръцете и краката им закопчани с пластмасови белезници. Торанс извърна глава към новодошлия.

— Ей като този — отвърнах на въпроса му.

Джаки сви рамене.

— Съжалявам — рече той на Торанс. — Сега поне съм сигурен, че действа.

Джи Мак запали цигара и мигом усети, че ръцете му здраво треперят. Но изобщо не искаше и да помисля за момичето на снимката. Боже мой, нея така и така я нямаше, онези я бяха отвели и той за нищо на света не би пожелал отново да има работа с тях, да гледа гадните им мутри. Само да чуят, че някой е питал за нея, и тогава друг сводник ще му поеме момичетата, защото него просто няма да го има. Като едното нищо ще го затрият.

В момента нямаше как да го знае, но едва ли му бяха останали повече от няколко дни живот.

Не трябваше да удря онази жена.

А в бялата стая Алис — разкъсана и окървавена — бавно издъхва. Чужда уста се е допряла до устните й в очакване. Онзи усеща края й, очакваната сладост, която той ще изпита. Но ето, жената потръпва, тялото й се разтриса, сетне застива завинаги. И в това последно издихание той обсебва и нейния дух, а в многобройния хор в него зазвучава още един глас.

Дните са като есенните листа, живеят, умират, падат.

Миналото живее в сенките на живота ни. То е едно безгранично търпение, сигурно в упованието, че всичко, което сме сторили, а и онова, което не сме успели да сторим, ще ни преследва и живее в нас до края. На млади години захвърлях дните един подир друг нетърпеливо, без мисъл, без сметка. Дни, сравними с отнесени от палавия вятър семена на глухарче, безвъзвратно издухани от ръцете, отлетели през рамото на момче, закрачило към залеза и към дома. За какво да съжалява, когато още много ще идват, нали пред него е целият живот? Болка и рани се забравят, обидите можеш прости, а по широкия свят винаги има достатъчно блясък да озари бъдещето и предстоящите дни…

Днес, обърна ли очи назад към извървения от мен път, съзирам, че тук-таме е обрасъл и затлачен с шубраци и бурени — там, където са падали, а сетне покълвали семената на минали дела и полузабравени грехове. А по този път пада и сянката на най-големия от тях. Тя няма име, но носи образа на Сюзън, мъртвата ми съпруга, а с нея върви и Дженифър, първата ми дъщеря, и двете заклани, буквално одрани в малкия ни нюйоркски дом.