Джон Коннолли - Време на мъчения

Прикриван от двете страни от Ейнджъл и Луис, Паркър продължи напред по източната граница на Квадрата, придържайки се към гората, без да открива огън. Приска Тинсли им беше разкрила важен детайл преди разгара на стълкновението: Касандър се намираше в бункера. Това беше тяхното светилище, сърцето на Отреза, въпреки че жената отрече някога да е стъпвала вътре. Когато Паркър спомена за Мъртвия крал, тя само отмести поглед и замълча. Каквото и да се криеше в сърцевината на съществуването на Отреза, каквото и да представляваше Мъртвия крал, то беше в тази сграда.

Заобиколиха Квадрата и навлязоха сред дърветата на север, докато пред очите им не се откри бункерът. Спряха удивени. Постройката напомняше на къщичка от детска приказка, на замък на чудовище, ниска и тъмна, с пробили през стените клони и тънка корона на покрива. Цялото нещо приличаше на глава с торс и ръце, сякаш всеки миг можеше да стане от земята и да изчезне в гората. Изложени на капризите на времето, строителният материал и дървото се бяха слели през годините и сега не можеха да се отличат едно от друго.

В основата на бункера имаше отворена врата, но преди да успеят се приближат до нея, проехтя пушечен изстрел, който откъсна клонки и листа над главата на Луис. Следващият вдигна пръст в краката на Ейнджьл.

— Видях единия — каза Луис.

Той се прицели в кафявата фигура, движеща се на запад от укреплението, и стреля три пъти. Човекът падна. Луис искаше да бъде сигурен, че го е повалил, преди да продължи снишен към него. Пушката произведе още един изстрел, но напосоки, като че ли човекът вече нямаше сили да вдигне оръжието си от земята. Луис описа дъга и го приближи в гръб, но мъжът вече беше мъртъв.

Ейнджьл и Паркър съсредоточиха огъня си върху втория стрелец. Той се движеше под прикритието на шубраците, за да стреля всеки път от ново място. Свалил вече своята мишена, Луис продължи към бункера, а Ейнджьл държеше другия противник ниско, като постоянно стреляше от лявата и дясната му страна, за да може Паркър да притича до бункера.

Отвъд Квадрата се донесе трещенето на продължителен огън, последвано от взрив, вероятно на граната. Паркър чуваше ръмженето на двигатели, виковете на хора и отново простичките думи на Хенкел, с които настояваше за прекратяване на стрелбата, заповядваше на защитниците на Отреза да се предадат и ги уверяваше, че няма да пострадат. Видя как Ейнджъл се скри зад едно дърво и предпазливо продължи напред, докато другите двама се промъкваха към живия стрелец.

— Касандър Хоб? — извика Паркър. — Всичко свърши.

Спря се на разстояние от вратата, въпреки че не беше сигурен колко може да разчита на защитата на старото дърво, ако някой отвътре решеше да стреля. От друга страна, то бе оцеляло толкова дълго, а гредите зад него изглеждаха твърди като камък. Дали Хоб наистина беше вътре? Може би лежеше мъртъв на пода или се криеше от Ейджъл и Луис в гората.

Отговор не последва и Паркър рискува да открехне още малко вратата. Зачака да чуе изстрели, но всичко си остана тъмно и тихо.

Той пристъпи вътре и се озова във владението на Мъртвия крал.

Отвътре бункерът бе осветен само от слънчевите лъчи, които пронизваха прозорците като копия. По стените бяха закачени стари знамена и флагове, някои от които приличаха повече на парцали с едва загатнати цветове. Паркър разпозна един кралски флаг — може би испански, съдейки по червените и златните цветове; в единия ъгъл имаше колониален флаг с британските цветове и типичните избледнели райета; видя и отличителното червено-бяло знаме на Девети кавалерийски полк — знаменитите чернокожи бойци, кръстени „Бизоните“ от местните индианци. До тях висяха флагове на Съюза от XIX век, единият само с двайсет звезди, и няколко на Конфедерацията, повечето мърляви и прокъсани. Въпреки странния вид на бункера и очевидната му старост, въздухът вътре беше много сух, което обясняваше как знамената не са прогнили съвсем. Имаше малко декорации и много повече бойни трофеи — реликви от хора, които някога бяха разгневили Отреза и не бяха доживели да се разкаят за стълкновението си с него.

Паркър надуши бензин. Докосна стените и усети влага по пръстите си. Явно се бяха подготвили да опожарят бункера заради атаката срещу Отреза, макар да не знаеше защо още не са го направили. Може би го отлагаха с надеждата да спасят духовния си дом.

Подът, направен от дърво и камъни, беше покрит със свежа слама, но Паркър почти не поглеждаше към него. Вниманието му беше приковано от две фантасмагорични гледки. Първата беше огромното дърво, което сякаш се беше родило тук, за да извиси масивния си ствол като колона, а клоните си — като греди, които да подпират покрива. Удивителен жив организъм, който ярко контрастираше с безжизнения предмет в основата си.