Джон Коннолли - Време на мъчения

— Може би си прав — съгласи се Хенкел. — Има само един проблем: кой знае дали Оберон още е шефът там? Той може да е кучи син, но го е грижа за тези семейства. Дори да е отговорен за нападенията срещу двама ни, вече щеше да знае, че най-добрата му възможност са преговорите. Щеше сам да ни потърси. Такъв е стилът му.

— Ако Оберон не държи юздите, кой тогава?

Хенкел въздъхна.

— Касандър Хоб. А вие с приятелчетата ти току-що убихте синовете му.

Около Квадрата се вдигаха барикади от паднали дървета, тежка покъщина, чували с пясък. Повечето жени, по-възрастните мъже и всички малки деца бяха събрани в затвора, в който доскоро бяха живяли Пейдж и Гейл. Не бяха въоръжени и бяха инструктирани, в случай че Отрезът падне, да се предадат на властите. Нямаше и следа от Касандър, но Касия и Яна, две от по-младите жени с малки бебета, бяха отишли в бункера да го молят да премисли и да изпрати някого да преговаря с властите, преди да влязат в Отреза. Двама от верните лакеи на Касандър обаче, Коли и Логмар, ги спряха, защото Касандър търсел съвет.

Те го почакаха, но той така и не се появи.

Хенкел прозвъни няколко телефона. Първите полицейски части вече бяха пристигнали в шерифската служба, а се чакаха и още. Според Луси двама агент от ФБР също звънели и много държали да говорят с шерифа. Изглеждали особено загрижени заради Паркър, което не учудваше Хенкел, макар да не беше сигурен как са разбрали, че се намира в Пласи. Шерифът съзнаваше, че много скоро всичко ще излезе извън неговия контрол. Ако и когато ФБР се намесеше официално, щяха да пратят професионални преговарящи, но Хенкел знаеше, че местните познания за Отреза ще бъдат от най-голяма полза. Не искаше да се стига до касапница: искаше да се предадат. И се надяваше все още Оберон да е този, с когото ще разговаря по въпроса.

— Ще се опитаме да преговаряме — каза той на Паркър, — но може би ще е по-добре, ако ти и приятелите ти останете тук.

— Аз дойдох да намеря Джеръм Бърнел — отвърна Паркър.

Пейдж Дънбстан му беше казала, че е видяла как една нощ неотдавна са довели мъж с покрита глава, а синът на Тиона Уотсън го потвърди. Възможно бе там някъде Бърнел все още да е жив.

Хенкел се обърна към Чанър. Ако всичко това не минеше добре, Чанър можеше да се озове на шерифския стол по-скоро, отколкото очакваше.

— Аз предпочитам да влезем с пет оръжия, отколкото с две — каза Чанър. — А и колкото по-малко униформи вижда Отрезът, толкова по-добре.

Значи, беше решено.

— Имам проблеми със сърцето — каза Хенкел.

— Знам.

— Това няма да му се отрази добре.

— Вероятно.

Хенкел стана. Не се чувстваше добре. А това, което предстоеше да направи сега, нямаше да го накара да се почувства по-добре. Обърна се към тримата пришълци.

— Назначавам теб и приятелите ти за помощник-шерифи. От този момент насетне сте подчинени на заповедите на шерифа на окръг Пласи, с цялата власт и защита на длъжността, но ако натиснете само веднъж спусъка без достатъчна причина, по дяволите, лично ще ви убия. Някакви въпроси?

Само Ейнджъл вдигна ръка.

— Назначението върви ли с ключ от тоалетната?

Влязоха в Отреза с два автомобила: Хенкел и Паркър — в шерифския пикап, водени неохотно от Бенедикт. Чанър, Ейнджъл и Луис бяха в колата под наем, която ги следваше отблизо. След около половин километър се натъкнаха на първата блокада. Беше проста, но ефективна. На средата на пътя лежеше, обърнат по таван, стар буик със спукани гуми, използван вероятно за резервни части, а от двете му страни се възправяха гъсти редици от дървета.

— Можем да го избутаме настрани — предложи Паркър. — Ще го завъртим с пикала и ще го заобиколим.

Хенкел огледа дърветата. През тях се виждаше къща. Изглеждаше спокойна.

— Това е домът на Тинсли, нали? — попита той Бенедикт.

— Да.

Аким Тинсли имаше две деца — момче и момиче. Момчето беше на около двайсет, момичето — с една година по-малко. Аким беше свестен тип, доколкото можеше да се каже за някого от Отреза, но жена му, Приска, си беше чешит.

Хенкел включи високоговорителя на пикала и каза на Бенедикт да повика Аким, като изрично му нареди какво да каже. Поднесе рупора към устата му и кимна.

— Аким! Аз съм Бенедикт. Шерифът иска само да поговори с Оберон. Той смята, че може да се намери мирен изход от тази каша.

Десетина секунди никой не отговори, после измежду дърветата се донесе мъжки глас. Звучеше млад.

— Оберон е мъртъв.

— Този не е от семейство Тинсли — каза Бенедикт.