Джон Коннолли - Време на мъчения

Лусиъс пусна оръжието и вдигна ръце.

— Предавам се.

— Не ми пука — отвърна Луис и го прати да прави компания на брат си в пламъците на отвъдното.

Междувременно Хенкел беше зает с пламъците на този свят, и по-конкретно, с тези в едното крило на мотела, от което вече бяха останали само овъглени греди и пепел. Два противопожарни автомобила се бореха огънят да не се разпространи в другите части на сградата. Помагаше им лекият източен вятър, който отвяваше искрите и пламъците далеч от комплекса, към един неизползваем терен, където някога се бе намирал бар „Уитни“, прочут с нетолерантността си към посетители извън бялата раса. Местният рай на расовата сегрегация бе загинал през 1997 г., когато членовете на една афроамериканска банда на име „Л8“ се бяха отклонили от маршрута си — транспортираха две хиляди плика с хероин от Питсбър до Уиъртън с два автобуса — и бяха направили бара на трески с импровизиран взрив с амониева селитра.

Мортън Драйдън твърдеше, че не знае какво е станало през нощта, в която в мотела му се е разразила въоръжена схватка, последвана от опожаряването на една четвърт от стаите му, докато той и колегата му удобно са отсъствали от полесражението. Хенкел не се интересуваше особено какво знае или не знае Драйдън и само съжаляваше, че вятърът отклонява огъня, вместо да изгори цялото вмирисано свърталище. Хенкел знаеше, че Чарли Паркър е бил тук, а свидетели потвърдиха, че е напуснал мястото с още двама или трима мъже, за да проследят един от автомобилите на нападателите. Другите им два автомобила бяха изоставени на паркинга, но преднамерено запалени, за да затруднят разпознаването.

На Хенкел обаче не му трябваха документи и регистрационни номера, за да разбере, че това е работа на Отреза, който бе решил да се разправи с Паркър, само че неуспешно, точно както бяха пратили Нестор да го убие — още нещо, което не им се получи. Айрин Колтър беше затворена в една килия в шерифската служба под охраната на двама въоръжени помощник-шерифи. След арестуването й бе проговорила само за да поиска полагащия й се телефонен разговор и да се свърже с адвокат на име Даниъл Старчър в Чарлстън, за когото беше известно, че има връзки с Отреза.

Известена от Хенкел, щатската полиция вече беше на път, съпроводена от най-малко един брониран джип „Хъмви“ и MRAP-a [30] Mine Resistant Ambush Protected (аигл.) — мино- и засадоустойчив военен автомобил. — Бел. прев. на окръг Макдауъл. Последният беше закупен по Програма 1033 на Департамента за отбрана, което всъщност бе трик на правителството да продаде част от бронираната си техника, след като Афганистан и Ирак бяха спасени със смяна на режима и демократизация. Хенкел смяташе, че закупуването на бронирания автомобил е най-тъпото нещо, за което е чувал, като се имаше предвид, че шансовете някой в окръга да употреби мини за разрешаването на какъвто и да било спор, са близки до нулата. Сега обаче нямаше да влезе в Отреза, без цялата защита и огнева мощ, които можеше да си осигури, и сдобиването с MRAP започваше да му се струва доста добра сделка.

Мобилният му телефон иззвъня. Беше непознат номер.

— Хенкел — каза той.

— Паркър е.

Хенкел отдръпна апарата от ухото си и го обърна към огъня тъкмо навреме, за да се чуе грохотът от срутването на три стаи.

— Чу ли това? Това е звукът от горяща сграда. Къде си, по дяволите? Да знаеш, че си арестуван.

— В дома на Тиона Уотсън съм — отвърна Паркър. — Тя каза, че знаеш къде живее. Тук има две бременни жени, които са били държани в плен и многократно изнасилвани от Отреза.

Касандър беше чул изстрелите. Бяха слаби, но вещаеха зло. Беше предупредил синовете си да не нараняват жените. Ако стреляха те, то не беше по бегълките. Изпрати двама мъже на разузнаване. Върнаха се, щом откриха телата. Касандър не проля нито сълза. Нямаше време. Щеше да плаче по-късно, ако оцелееше.

По негова заповед Отрезът започна да се готви за битка. Мъжете и жените се екипираха с пушки и полуавтоматични оръжия. Изкараха на пътищата автомобили, натоварени с чували с цимент и торове — каквото и да, само и само да увеличат масата им. После спукаха гумите им и повредиха двигателите. След като блокират пътищата, повечето жители трябваше да се съберат в Квадрата, откъдето Отрезът щеше да се отбранява.

Те обаче не бяха много: едва около трийсетина възрастни. Отрезът оцеляваше благодарение на репутацията си и живееше на гърба на стара слава. Може би Оберон беше прав и времето му вече изтичаше. Ако беше така, нямаше да гние бавно и протяжно, а да лумне и изгори. И Мъртвия крал щеше да бъде част от това.