Джон Коннолли - Време на мъчения

Полицията щеше да дойде. Беше неизбежно. Имаше свидетели.

Докато сваляха телата, се чу женски вой и плач. Единият труп беше увит в старо одеяло и миришеше силно на изгорена плът. От одеялото се показа овъглена ръка и воят се усили.

Оберон се огледа за Шера и Хана, но не ги видя. Имаха нужда от тях, особено от Хана, която беше най-опитният лечител в общността. За последно ги бяха видели да приготвят храна за кучките в бараката.

Касандър се приближи до него.

— Какво ще правим?

— Ще хвърлим вината върху мъртвите — отвърна Оберон. — Неколцина от младежите ни са се скарали с Паркър и са се опитали да го убият. Не сме знаели нищо, докато пикапът не се е върнал, но единственият оцелял е бил шофьорът и той също е умрял тук. Ще се погрижим за ранените и после ще ги разкараме някъде.

Може и да стане , мислеше си Оберон.

Няма да стане. Само ще ни даде време.

Касандър не вярваше на ушите си.

— Сериозно ли говориш?

— Какво друго ни остава?

— Да се бием — намеси се Лусиъс.

— Това няма да бъде конфликт на местно ниво, няма да е просто с Хенкел. Ще бъде замесена щатската полиция, може би дори ФБР и Бюрото за алкохола, тютюна и оръжията. Не можем да се изправим срещу всичките.

И може би е най-добре да не го правим. Трябваше да се махна, докато можех. Да взема Тамара и Шера… ако тя поиска.

Той погледна към Касандър и усети прилив на гняв заради предателството, което подозираше. После очите му се спряха на затворническата барака. Нещо не беше наред. Може би някоя от кучките се беше разболяла.

— Не се притеснявай за Хенкел — каза Касандър.

— Защо?

— Мъртъв е.

— Моля?

— Пратих Нестор да се оправи с него.

— Не съм разпореждал акция срещу Хенкел.

— Знам. Аз го направих.

В този момент Лусиъс застана зад Оберон, вдигна пистолета си до тила му и натисна спусъка.

Касандър се отправи към затворническата барака, следван от Лусиъс. Жените трябваше да бъдат изведени оттам. Струваха твърде много, за да ги убият, но ако полицията ги откриеше, всички бяха загубени. Ще хвърлим вината върху мъртвите, беше казал Оберон. Точно това възнамеряваше да направи и Касандър. Оберон е заповядал да нападнат „Драйдънс Ин“ и Хенкел. Опитал се е да убие и Касандър, затова Лусиъс е бил принуден да се намеси. Имаха свидетели, които щяха да го потвърдят. Отрезът можеше да оцелее. Само трябваше да скрият жените.

И Мъртвия крал.

Лусиъс натисна дръжката на вратата. Беше отключено, а това не беше редно дори когато носеха храната. Той влезе вътре и видя Шера, паднала на една страна на пода, и Хана, просната по гръб в кухнята. Касандър го избута, за да стигне до Шера. Улови пулс, но съвсем слаб. Пръстите му се задържаха над пукнатия череп.

— Хана е мъртва — каза Лусиъс.

Шера не е , помисли си Касандър, но раната й беше много тежка. Никой в Отреза не можеше да се справи с такава травма. Трябваше да я закарат в болница, а това щеше да повдигне още въпроси.

Парчето тухла лежеше до тялото й. Касандър видя следите от кръв и коса по него. Извади една кърпичка от джоба си, взе го внимателно и прошепна на безжизнената Шера:

— Съжалявам.

Удари я два пъти, но тя не издаде и звук. Когато приключи, вече нямаше пулс.

Касандър остави камъка.

— Намери жените — каза той на Луисъс, — и ги доведи тук. Живи.

Пейдж се беше старала да поддържа, доколкото може, физическата си форма, но разходките в оградения двор най-много по час на ден между сексуалните насилвания, бременностите и трудните раждания не бяха добра подготовка за бягство.

Божичко, та аз се шегувам , помисли си тя. Бягам, по-точно препъвам се, за да си спася кожата. Бях изнасилвана, измъчвана и скоро ще родя трето дете, но се шегувам. А си мислех, че Гейл е луда.

Краката й бяха слаби и едва си поемаше въздух, а тежестта в корема й заплашваше да я свлече на колене. Хартията в обувките се беше разместила и ходилата й се движеха вътре. Вече беше паднала два пъти и беше разкървавила лошо дясното коляно и пищяла си. И двата пъти Гейл й бе помогнала да се изправи. Тя се справяше по-добре, но бременността й не беше толкова напреднала, а и беше прекарала само няколко месеца, не години, затворена като кокошка в клетка. Ала Пейдж забеляза и нещо друго: как момичето, което Гейл някога бе била, надигаше глава, сякаш досега бе спало в полудялата си обвивка, за да се предпази. Сега Гейл бе тази, която се грижеше за Пейдж и я насърчаваше да продължава и да не поглежда назад. Но колко уморена беше, Господи, и как само я боляха проклетите крака.