Джон Коннолли - Време на мъчения

Когато Първис и Стоун стигнаха там, къщата беше празна. Касандър беше минал оттам — намериха кутии от сандвичи и празни бутилки от бира, както и останките от огън, запален в кофа за боклук, но явно отново беше излязъл. Чакаха го цяла нощ и до късно на другия ден, но той така и не се върна. Предположиха, че някой може да го е предупредил, но Старчър ги увери, че само трима души са знаели за планирания удар и Касандър не е бил между тях.

Касандър трябваше да умре. Ако полицията го заловеше и той се опиташе да постигне споразумение, позицията на Старчър щеше да се промени твърде неприятно от защитник в обвиняем. Касандър обаче беше изчезнал, и макар адвокатът още да не го знаеше, полицията вече беше на път към Луисбърг. Само след няколко часа той беше арестуван.

Мъртвия крал беше предупредил Касандър за приближаването на убийците: не с думи или образи, а с усещане. На Старчър вече не можеше да се разчита, но Касандър щеше да се разправя по-късно с него. Отби се в убежището само колкото да се преоблече и да вземе малко чисти дрехи от запасите, които държеше в мазето. Обръсна брадата и по-голямата част от косата си, а остатъка боядиса с препарата, който стоеше в банята именно с тази цел. После изгори космите в една кофа, а на излизане изхвърли шишенцето в боклука.

Мъртвия крал не спираше да говори, макар и на самия себе си. Почти не позволяваше на Касандър да заспи, а когато той все пак успееше да задреме, проникваше в съня му и Касандър се будеше с писък. Здравият му разум неумолимо чезнеше, а каквото бе останало от него трескаво оспорваше съществуването на Мъртвия крал, въпреки че постоянно чуваше шепота му на всякакви незнайни езици. Дали това не беше симптом на общата лудост на Отреза, зараза на ума, предавана от поколение на поколение, глас, придаден на формата, която сами бяха създали? И в този смисъл, не бяха ли те всички Мъртвия крал?

Потънал в мисли, той забеляза тишината в главата си със закъснение. Зачака, не смеейки да диша. Нямаше го. Каквото и да беше, вече…

И в този момент чу как Мъртвия крал се смее.

Паркър, Ейнджъл и Луис не можеха да избегнат разпитите от полицията и ФБР. Последното беше особено неприятно и само молбата на Паркър за участието на Рос предотврати по-лошите последствия за всички им. Рос не пропусна да му натърти, че му прави услуга и че някой ден ще поиска да му я върне с лихвите.

— Каквато и сделка да си сключил с него — каза Луис, докато се готвеха да напуснат окръг Пласи, — е била лоша.

Едно от първите тела, които намериха, беше това на Джеръм Бърнел, защото беше последното заровено. Откриха го в ямата, в която се хвърляха умрелите кучета.

Мъртвия крал не се чувстваше добре в кожата на Касандър. Той не принадлежеше на света на живите, а на мъртвите. Нужно му бе укритието на голи кости.

Касандър, от своя страна, искаше да отмъсти на някого за участта, сполетяла Отреза. Прицелил се бе в две мишени: Хенкел и частния детектив Чарли Паркър. Хенкел за момента бе недостижим — може би и завинаги, защото Касандър никога нямаше да се върне в Пласи. Оставаше Паркър. Касандър знаеше доста за него от разказите на Оберон, а и Мъртвия крал беше предусетил идването му. Паркър беше опасен и Касандър не беше сигурен, че ако се изправи срещу него, ще оцелее. Докато шофираше, се замисли за Роджър Ормсби — похитителя и убиец на децата, когото Паркър бе успял да проследи. Ормсби не просто убиваше жертвите си: той правеше така, че да изчезнат безследно, и с това прибавяше още един нюанс към мъчението на живите им близки.

Касандър знаеше всичко за обезкостяването, изваряването и консервацията. В главата му започна да се оформя план, който щеше да утоли както жаждата му за мъст, така и потребностите на Мъртвия крал.

Тук трябва да се отбележи, че игрите всъщност не

са никакви игри и че на тях трябва да се гледа като

на най-сериозно занятие.

Мишел дьо Монтен (1533–1592), „Опити“, 1.23 [31] Монтен, М. Опити, т. 1. Прев. Т. Христов. Наука и изкуство, 1979. — Бел. прев.

Сам седеше на земята в края на двора на баба си и дядо си, близо до езерцето с малката горичка. Не биваше да ходи там сама. Дядо й я беше предупредил за опасностите, дебнещи дори в плитките води, но пък, от друга страна, той я предупреждаваше за толкова много неща — улиците, момчетата, недопечените пилета, непознатите, баща й, приятелите на баща й…

В дясната си ръка Сам държеше полуразложеното тяло на мъртва птица: малък козодой, който беше намерила скрит от листата до входа на гнездото му. Нямаше представа как е умрял, но тялото му изглеждаше незасегнато. Тя бавно го разряза с макетното ножче, което беше взела от кутията с инструменти на дядо си, изхвърли остатъците от вътрешностите му и внимателно остави само перата и костите.