Джон Коннолли - Време на мъчения

По лявата маратонка на Пери имаше кръв, и то не просто капки: беше петно от рана, която не е спряла да кърви, докато кръвта му не е свършила.

— Болеше ли? — попита Одел.

Пери не отговори. Само се усмихна.

— Съжалявам — каза Одел, макар да не знаеше за какво точно. Не беше сторил нищо, а и не мислеше, че може да предотврати случилото се с Пери. Просто съжаляваше, че се беше случило.

Пери кимна. Обърна се с гръб към Одел, пресече пътя и спря, за да изчака момчето. Одел се огледа наляво и надясно и го последва. Знаеше, че Пери няма да му направи нищо лошо и където и да го заведеше, значи, там трябваше да бъде.

Дори не се поколеба, когато се запътиха към Отреза.

Най-хубавото в „Драйдънс Ин“ според Луис беше, че вероятно скоро щеше да се срути и повече никому нямаше да се налага да отсяда там. Може би някога, много преди хората да научат за съществуването на луксове като работеща канализация, електрическа мрежа, която не звучи като повреден реактивен двигател, и кърпи, които биха могли да бъдат по-меки от шкурка, „Драйдънс“ е бил приемливо място за хора с достатъчно ниски очаквания. Сега обаче принадлежеше на далечното минало, заедно с едрата шарка и туберкулозата, въпреки че нямаше да се учуди, ако проба от мръсотията зад мивката в банята покажеше следи и от двете.

Мотелът имаше двайсет и четири стаи, подредени според Луис във формата на свастика, с малък офис по средата. Стените на стаята му бяха лимоново зелени и контрастираха остро, даже болезнено, с кафевия килим и златните като жито завеси. Столовете подхождаха на стените, лампите — на килима, а завивките не подхождаха на нищо. В стаята на Луис имаше две легла и два стола, нито един от тях обаче не беше наистина удобен, макар да бяха неудобни по различен начин. Чувстваше се като Златокоска, която се е озовала в къщата на трите мечки, след като малкото мече е заминало в колеж и родителите му са струпали всичките му неща в килера.

Двамата с Ейнджъл поискаха отделни, но съседни стаи, за да привличат колкото може по-малко внимание. Когато Мортън Драйдън, собственикът на мотела, ги попита по каква работа са в Пласи с тона на човек, който е убеден, че въобще нямат работа там, Луис отвърна, че правят проучвания за книга, посветена на прочути фолк и кънтри музиканти от Западна Вирджиния. Това накара стареца да поомекне, особено след като Луис показа, че знае разликата между Моли 0‘Брайън и Моли 0‘Дей, както и че Милт Хейли, бащата на слепия цигулар Ед Хейли, е бил линчуван през 1889 г. по време на размириците в окръг Линкълн.

Дори да се изкушаваше, Драйдън се въздържа да попита от какъв зор чернокож мъж слуша музика, изпълнявана и слушана от бели. Вместо това им предостави шепа имена на местни момчета, които можеха да изсвирят някоя и друга проста мелодия, и дори им записа няколко диска от личната си колекция. Луис трябваше да признае, че някои от тях са доста добри, но Ейнджъл не ги оцени — за него всичко, в което се чуват кънтри цигулки и банджота и няма перспективи да влезе в „Американ Топ 40“ на Кейси Кейсъм [29] Американски диджей, музикален историк, радиоводещ, актьор и озвучаващ артист (1932–2014). Най-известен е като гласа на Шаги Роджърс в поредицата „Скуби-Ду". — Бел. ред. , минаваше за „селска простотия“. За потвърждение на прикритието си Луис се беше снабдил и държеше в стаята си малка сбирка местна музика, включително „Планинско джамборе“ на Айвън Трайб и „Планини от музика“ на Джон Лили. Освен това прекара две вълнуващи вечери в таверна „Надежда“ в Мортънсвил, където често свиреха местни банди.

Сега обаче си имаха други задачи. Паркър се беше върнал, а Оберон беше захапал въдицата. Отрезът или щеше да изчака следващия ход на детектива, или щеше да удари. Луис се надяваше на второто: отдавна не беше убивал никого.

Минаваше четири сутринта, а Луис не можеше да заспи. Ейнджъл спеше дълбоко в стаята си, Паркър правеше същото в своята, която беше през три врати от тази на Луис. До момента не бяха контактували помежду си. По-добре беше Отрезът да смята, че Паркър е сам. Тази вечер в другото крило на мотела имаше още няколко клиенти. В сградата беше тихо и само от време на време се чуваха преминаващите по пътя автомобили.

Луис обикновено спеше добре, но откакто бяха пристигнали в Пласи, се чувстваше напрегнат. Родом беше от Юга, но вече не го чувстваше като свой дом, ако въобще някога го бе приемал така. Освен това очакваше насилие. Благодарение на собствените си инстинкти и разузнаването на другите си партньори, с които бе дошъл тук — в това число двама японски туристи, които вече си бяха заминали, — беше развил усет към местните. Ситуацията вреше и скоро щеше да изкипи.