Джон Коннолли - Време на мъчения

Засега обаче Луис имаше своя лична мисия. Последните кърпи, които му бяха донесли, бяха не само по-износени от обичайното, но имаха прогорени дупки от цигари, някои съвсем пресни. Всеки човек си има граници и Луис беше стигнал своите. Затова грабна кърпите под мишница, взе последната чаша каберне „Вергелеген Резерва“ и се отправи към офиса на мотела. Колкото и да е невероятно, на главната улица в Търли имаше гурме магазин с малка, но чудесна селекция от вносни вина, от които Луис си бе избрал „Вергелеген“. Купил си беше и четири чаши „Ридел“, защото не желаеше да пие качествено каберне от мотелските чаши, увити в салфетка, която би трябвало да демонстрира хигиена и чистота, но всъщност бъка от яйца на паяци.

Вратата на офиса беше затворена, а на табелката пишеше, че собственикът скоро ще се върне. Луис натисна дръжката. Вратата се отвори. Телевизорът вътре работеше тихо, но нямаше и помен от Драйдън или някое от децата му, които наглеждаха рецепцията в негово отсъствие. В пепелника лежеше цигара — угаснала, но още топла.

Луис остави кърпите. Зад рецепцията имаше още две стаи, в една от които персоналът спеше в малките часове на нощта. В леглото се виждаха следи от човешко тяло и завивките бяха разбъркани. Вратата към банята беше отворена, но вътре нямаше никого. До спалнята имаше малък офис, в който откри папки, сапуни, салфетки и две опаковки замразени понички, оставени да се размразят, за да бъдат поднесени на сутринта като закуска за клиентите. След кратък оглед Луис откри два пакета дебели, нови кърпи, които явно никога не бяха използвани. Размени своите за три от тях, излезе през главния офис и затвори вратата след себе си.

Надникна към паркинга зад офиса и двете места, запазени за персонала. На нито едно от тях нямаше паркирана кола. Където и да беше отишъл Драйдън или нощният управител, беше взел и автомобила си.

Беше хладна нощ. Луис вдиша дълбоко и усети мириса на дим и земния аромат на мъртви листа. Доволен, че е решил проблема с кърпите, той си помисли, че вече би могъл да поспи няколко часа.

На паркинга от дясната му страна спря пикап, от който слязоха трима мъже. Чу друг автомобил отляво, но не можа да го види, защото беше скрит зад другото крило на мотела. След секунди към нощните ухания се добави още една миризма: на силен, евтин афтършейв. Мъжете от пикапа се движеха бързо, но тихо през паркинга. Двама от тях носеха пушки, а третият държеше нещо като бутилки в двете си ръце.

Луис чу стъпки отляво. Допи виното си, постла едната кърпа на пода, положи чашата върху нея и я покри с още една кърпа. Стъпи върху горната част на чашата, счупи я и внимателно разпръсна парченцата между офиса и стената на основната сграда. После взе столчето и се скри в сенките.

Нехаен беше този мъж: не внимаваше къде стъпва, не внимаваше къде отива, не внимаваше дали държи пистолета достатъчно близо до тялото си. Не успя да реагира на стъклата под краката си, преди Луис да се появи от лявата му страна, да сграбчи пистолета с лявата си ръка, а с дясната, стиснала столчето на чашата, да прониже гърлото му с острото стъкло и да го завърти за максимален ефект. То се счупи вътре и изпрати кървав фонтан към нощното небе, а стената на мотела се обагри в червено. Мъжът политна назад, стиснал врата си в опит да спре шурналата кръв, а от гърлото му се откъсна гъргорещ звук като на дете, събиращо сили да се разплаче. Луис позна лицето му от „Портърхаус“. Паркър му беше казал имената на двамата мъже, които бяха седели с Харпър Грифин, докато са планирали да го изгорят жив. Това не беше червенокосият, Лусиъс, а другият — Джабал.

Луис нямаше време да го гледа как умира. Появи се още един стрелец, въоръжен с пушка, и едва не се препъна в тялото на Джабал. Лусиъс го простреля в сърцето с оръжието на Джабал и изстрелът отекна силно в нощта въпреки заглушителя. В паркинга влезе на скорост още един пикап, но Луис вече се движеше надясно. Рискува и погледна към тримата мъже, които пресичаха паркинга в момента. Единият се беше насочил към него, воден от звука на изстрела, и се криеше между паркираните автомобили. Другите, далеч зад него, щракаха с някаква запалка. Луис видя искрите й и зърна една от бутилките до нея, а другата — в краката на мъжете. Появи се пламък, който веднага погълна някакъв парцал.

Луис разбра. Щяха да изгорят Паркър в стаята му. Ако излезеше или се опиташе да избяга, мъжете на паркинга щяха да го застрелят — и ако не бяха мъртви, другите двама щяха да им помогнат. Вторият пикап и хората в него щяха да покриват територията отзад, в случай че Паркър се опиташе да избяга през прозореца на банята.