Джон Коннолли - Време на мъчения

Не беше трудно да разбере къде е отседнал детективът, защото в окръг Пласи нямаше много хотели, още повече пък такива, в които някой би се спрял. Паркър беше взел стая в „Драйдън Ин“, а Мортън Драйдън имаше достатъчно здрав разум, за да не ядосва Отреза.

Оберон се прибра у дома. Прозорците на спалнята бяха отворени, дюшекът беше гол, мокрите чаршафи висяха на простора. Бяха ги постлали преди по-малко от седмица. Оберон не изкоментира, а целуна Шера и попита как са Пейдж и Гейл. Тя каза, че още не ги е навестявала, но ще иде да ги нагледа след вечеря. Щеше да вземе и Хана. Жените не бяха преглеждани от миналата седмица, а Хана беше специалист в това отношение.

Оберон остави жена си и прекоси Квадрата. Още преди да е стигнал до стъпалата пред къщата му, Касандър излезе на верандата. Не се изненада, като видя приближаващия гостенин, но инстинктивно сви юмруци. Освен това явно стоеше с яке вкъщи, което можеше да означава единствено, че носи оръжие под него.

Оберон беше твърде стар или твърде мъдър, за да се преструва, че всичко е наред.

— С теб имаме въпроси за обсъждане — каза той, — но сега не му е времето. Имаме по-съществен проблем.

Касандър се поотпусна и зачака да чуе.

— Паркър е тук.

Макар и затворена в бараката, откъдето можеше да наблюдава живота наоколо само от разстояние, Пейдж беше прекарала толкова много време в Отреза, че беше свикнала с ритъма на общността. От прозореца си можеше да познае дали има проблем, или повод за празненство. Освен това се беше научила ловко да манипулира Шера, Хана и другите жени, така че да й дават полезни сведения, и дори бе успяла да изкопчи нещичко за организацията на Отреза по време на сексуалното насилие, завършило с три бременности, въпреки че всяко зрънце информация й бе струвало болка. И сега напрежението витаеше във въздуха: нещо не беше наред. Усети го по начина, по който Оберон и Касандър излязоха от къщата на последния и започнаха да събират хора около себе си. Не се изненада, когато видя оръжията. Единствената й тревога беше какво означава това за двете им с Гейл. Тя нямаше да стъпи повече в онова мазе. Предпочиташе да умре.

Всъщност , даде си сметка тя, бездруго мога да умра.

Двете с Гейл бяха скрили камъка и парчето тухла в казанчето на тоалетната. Очите на Гейл бяха запазили обезпокоителна живост, откакто се бе сдобила с оръжията. Не бяха озарени от светлината на разсъдъка, но поне показваха някаква връзка със света наоколо. По-възрастната Пейдж едва я бе убедила да не се муси задето не употребяваха съкровищата веднага — и с това да привлече вниманието на похитителите им.

Вечерта Пейдж заспа, но се събуди още по тъмно от шума на двигатели. На площада спряха два пикапа и една кола, в които се качиха група въоръжени мъже и отново потеглиха. Оберон и Касандър не бяха сред тях, но това нямаше значение. Важното бе, че в Отреза бяха останали значително по-малко мъже, а само след няколко часа Шера и Хана щяха да дойдат със закуската, защото обикновено ги хранеха между шест и седем часа сутрин.

Пейдж се обърна към Гейл, която седеше на пода по нощница. Беше обвила коленете си с ръце и подпряла брадичка на тях, а очите й бяха вперени в жената на прозореца.

— Защо не донесеш новите ни играчки? — попита Пейдж.

Хенкел си легна. Цялото тяло го болеше. По-рано през деня беше свалил задната врата на къщата от касата й, защото пантите се бяха повредили, и докато се усети, беше започнал да я търка с шкурката. Много скоро целият беше покрит с прах и пот, но поне бе успял да се разсее от мислите за Отреза и пристигането на Паркър. Сигурен беше, че лекарят няма да одобри тази борба с вратата, докато не оправи сърцето си, но ако започнеше да мисли по този начин, изобщо нямаше да излиза от вкъщи.

Беше потънал в толкова дълбок сън, че когато телефонът иззвъня, той го вписа в съновидението си и сянката му вдигна слушалката, за да чуе гласа на Пери Лътър, който плачеше за майка си и молеше Хенкел да я доведе, защото го боли корем.

Имам кръв на ризата си , каза Пери. Имам кръв навсякъде.

Хенкел се събуди. Телефонът още звънеше. Беше Айрин.

— Знам, че още е тъмно — каза тя, — но можеш ли да дойдеш насам?

Хенкел седна.

— Какво става?

— Мисля, че има мъже в гората, които наблюдават къщата. Може и да греша, затова звъннах на теб, а не на 911. Не исках да изглеждам глупачка, ако са само сенки, които се движат от вятъра.