Майкл Коннелли - Горящата стая

— Мисля, че се връзва.

Бош кимна и отвърна:

— Ще се видим след час.

Рейчъл Уолинг го чакаше в едно сепаре в задния салон на ресторанта на Шеста улица. Салонът беше запазен за важни клечки и редовни клиенти. Имаше три кръгли маси за големи празненства и три сепарета за по-малки. Салонът беше пълен и Бош разпозна половината лица от Градския съвет. Не беше сигурен кои са, но явно заемаха поне някакви средни по важност постове, иначе нямаше да закусват в девет сутринта в работен ден.

Рейчъл Уолинг си беше все същата като в деня, когато я бе видял за последен път. Рязко очертана линия на челюстта, стегната шия, кафява коса с намек за черно. Очите й винаги въздействаха на Бош най-силно. Тъмни, пронизващи, неразгадаеми. Докато приближаваше, през тялото му мина тръпка, напомняне за онова, което можеше да се случи. Навремето бе имал тази жена и после нещата се провалиха. Когато ставаше дума за жените в живота му, той имаше само няколко повода за съжаление. И Рейчъл Уолинг винаги щеше да е един от тях.

Рейчъл се усмихна и остави вестника, който четеше.

— Здравей, Хари.

— Извинявай, че закъснях.

— Не си закъснял чак толкова. Някакви събития ли се развиват?

— Започват.

Уолинг посочи вестника.

— Миналата седмица се появи във вестника във връзка със смъртта на онзи Мариачи музикант. Мога ли да попитам дали питането ти за Родни Бъроуз е свързано с това?

— Не. Имам и други случаи. Знаеш как е.

— Разбира се. Просто ми беше любопитно как се връзват нещата.

— Както ти казах по телефона, интересувам се от пожара, убил онези деца. Успя ли да ми намериш нещо? Виждам вестника, но не и папка или нещо такова.

Тя се усмихна, сякаш парираше нападката.

— Знаеш, че не изнасяме папки. И че не сме от най-споделящите.

Появи се сервитьор с кана кафе и Бош му даде знак да му налее. Сервитьорът попита дали знаят какво ще поръчат, или ще им трябва меню. Бош не беше имал нужда от меню в това заведение от двайсет и пет години. Погледна Рейчъл и я попита:

— Ще хапнеш ли, или срещата ще е кратка и сладка?

— Ще ядем — заяви тя. — Нали ти казах, че съм гладна.

Поръчаха си без менюто и сервитьорът ги остави.

Бош отпи глътка горещо кафе и фиксира Уолинг с поглед, който казваше, че е време да заговори.

— И тъй — рече той. — Родни Бъроуз…

— Добре, ето как стоят нещата — каза тя. — Правилно си се прицелил в Родни Бъроуз и сме го наблюдавали доста време, но после влязъл на топло заради данъците и оттогава кротува. Поне ние така смятаме. Затова трябва да знам дали Бюрото няма да се изложи заради нещо, с което се занимаваш.

Бош поклати съчувствено глава.

— Не и ако не е направило някакъв гаф през деветдесет и трета. Това си е чиста проба разследване на стар случай. Сега Бъроуз живее в Аделанто и е тих като мишка, доколкото знам.

— Добре, ще ти се доверя за това.

— Е, кажи ми с какво разполагаш. Кога е влязъл в полезрението на ФБР?

— Към средата на деветдесетте започнахме да наблюдаваме много подобни типове. Нали се сещаш, граждански милиции, Поссе Комитатус, Християнска идентичност и всякакви други антиправителствени групи, които мразят да им се бъркат. В рамките на две години имахме Уейко и Руби Ридж, да не забравяме и бунтовете в Ел Ей от деветдесет и втора. От всички тези събития можеш да придобиеш доста добра представа за въпросните типове, живеещи на ръба. Според някои от тях, подобно на твоя човек, бунтовете представлявали първите предупреждения за надигаща се расова война. Добави стандартните антиправителствени възгледи, натрупването на оръжия за отстояване на личните права и много от онези „-ист“ окончания, които спомена по телефона, и получаваш някакво аморфно движение. Засякохме това да се случва на много места в страната. Естествено, мнозина не обърнаха внимание на предупрежденията ни — атентатът в Оклахома Сити стана през деветдесет и пета.

— И какво за Бъроуз?

— Той и малоумници като него формирали група на име Белите гласове, която станала част от онази национална асоциация, която искаше да затвори границите и да се готви да защитава бяла Америка, когато започне расовата война.

— Чарли Менсън не проповядваше ли същото навремето?

— Да. Но точно както някой е трябвало да наблюдава Менсън навремето, ние започнахме да наблюдаваме Бъроуз и приятелите му.

— Кога?

— Попаднахме на тях през деветдесет и четвърта, когато започнаха да оставят листовки под чистачките на колите от Ел Ей до Сан Диего — между другото, наричаха го Вън Диего.