Майкл Коннелли - Горящата стая

— Нищо не изникна на обичайните места — каза Сото. — Брачни свидетелства, молби за смяна на имена. Ако е сменила името си, не го е направила законно или е отишла някъде другаде, за да го направи.

— Може би в Мексико.

— Ако е отишла там, не се е върнала и не си е извадила шофьорска книжка, не си е открила банкова сметка и няма кабелна телевизия. Просто е изчезнала и доколкото мога да кажа, никой не я е обявил за изчезнала. Поне в този щат.

Като се имаше предвид работата на Сото през последната седмица, Бош нямаше причини да се съмнява, че си е свършила работата добросъвестно.

— Добре тогава — рече той. — Може пък да използваме това в наша полза. Отиваме при Бъроуз и Бойко и им казваме, че търсим нея. Това ще е подходът ни към тях.

— Хитро — каза Сото. — С кого ще започнем?

— Предпочитам с Бъроуз — каза Бош. — Покрай онова, което научих на закуската, той е човекът. Обирът може да е целял финансиране на расистка групировка, в която той е участвал навремето.

— Ама че тип. С нетърпение очаквам да чуя историята.

— И аз. Образцов гражданин е той.

Бош пое към Лос Анджелис Стрийт, за да излезе на магистралата. Аделанто се намираше на поне два часа път в Мохаве. Имаше предостатъчно време да сподели със Сото всичко, което Уолинг му беше разказала за Родни Бъроуз.

Аделанто беше на почти половината път до Лас Вегас. Бош караше мълчаливо и замислено, а Сото се беше навела над таблета си — продължаваше издирването на Ана Асеведо.

Изминалото десетилетие бе станало свидетел на бум на електронни търсачки, които можеха да се използват за откриването на хора. Макар че почти всички използваха основни данни като име, дата на раждане и номер на социалната осигуровка, имаше най-различни начини за прилагане на тези идентификатори. Някои сайтове бяха свързани предимно с недвижима собственост, докато други разчитаха повече на банкова или административна информация. Трети пък бяха специализирани в закупуването на автомобили и финансови данни. С две думи, добрият следовател не разчиташе само на една или две търсачки, за да стигне до някакъв резултат. Винаги имаше още една база данни, която можеше да се провери.

Докато Сото от време на време проклинаше или мърмореше неща като „Не е тя!“ и „Я стига глупости!“, Бош постепенно започна да осъзнава сериозността на ситуацията. Преди тази сутрин случаят Бони Брай му се струваше нещо абстрактно и отдалечено; като окуражаваше Сото и й помагаше, той укрепваше връзката им като партньори. А сега благодарение на добрата й работа щяха да се изправят срещу човека, който спокойно можеше да се окаже виновен за смъртта на девет души, сред които приятелите на Сото от детството й. Осъзна, че в никакъв случай не бива да й позволява да приближава този човек, но пък събитията се бяха развили така, че срещата бе неизбежна. Трябваше да внимава със Сото толкова, колкото и с Бъроуз — ако двамата се озоват лице в лице.

— Как си, Люси?

Сото се беше вторачила в екрана на таблета. Изгледа го сърдито и той отново се съсредоточи върху пътя.

— Почти цялата сутрин бяхме заедно — каза тя. — Защо питаш?

— Ами, нали разбираш… Бъроуз може да е човекът. Ще запазиш самообладание, нали?

— Ще запазя, Хари. Не се безпокой.

Бош отново откъсна поглед от пътя и този път я изгледа по-продължително.

— Какво? — попита тя.

— Просто искам да съм сигурен, че не ми се налага да се безпокоя за теб.

— Хари, аз съм ченге и ще се държа като ченге. Напълно професионално. Няма да го хвана за гушата, ясно? Става дума за справедливост, а не за отмъщение.

— Границата между двете е доста тънка. Просто казвам, че ако понечиш да вадиш нещо, ще ти скоча на мига. Разбра ли ме?

— Да, разбрах те. А сега мога ли да си продължа работата?

И вдигна таблета, за да подчертае въпроса си.

— Разбира се. Но искам да ме следваш, ако говорим с него. Искам да му пусна версията за изчезналата Ана, да видя дали няма да ни каже нещо за нея. Това ще е началната ни точка.

— Звучи добре.

— Е, разбрахме се.

Родни Бъроуз живееше в район с малки къщи, построени в тесни, но дълбоки парцели. Никъде не се виждаха дървета, храсти и дори поляни. Всичко беше изгорено и тънеше в прах под лъчите на пустинното слънце.

Имението на Бъроуз беше оградено с телена мрежа с бодлива тел отгоре и сигурно не се различаваше много от оградата около затвора, в който беше лежал. Бош се запита дали Бъроуз е забелязал сходството.

Самият Бош не пропусна иронията, докато оглеждаше оградения имот. Подобно на много други с неговите схващания и начин на живот, Бъроуз най-вероятно не се беше преместил на сто и трийсет километра от града в пустинното градче, защото е искал да се махне от всичко, което е смятал за сгрешено в обществото и големите му населени центрове. Според него проблемите се свеждаха до неща като имиграцията и растящия брой на малцинствата, които сриваха инфраструктурата и живееха на социални помощи. Затова си бе вдигнал чукалата в търсене на открити пространства и бели лица. Открил Аделанто и се установил тук, но само за да открие, че малкото градче не се различава особено от големия град. Беше се озовал в микрокосмос, в черпак, потопен в топилнята и изваден пълен със същите съставки. Аделанто беше градче с малцинства в мнозинството и Бош изобщо не се учуди, че Бъроуз се е оградил с двуметрова телена мрежа като последен опит да държи света на разстояние. Иронията се допълваше и от факта, че на испански „аделанто“ означаваше „напредък“.