Майкл Коннелли - Горящата стая

Оградата на Бъроуз образуваше тесен коридор, в който Бош вкара колата, за да стигне до домофона на входа. Устройството имаше клавиатура, камера и бутон за повикване. Беше закрепено на стълб под табела с надпис „Пази се от кучето“ и друга, на която имаше черен силует на пистолет над думите „Тук не звъним на 911“.

Всичко това изобщо не се хареса на Бош, защото позволяваше на Бъроуз да контролира ситуацията при първоначалния контакт. Сото също беше обезпокоена.

— Какво правим? — попита тя.

— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна Бош. — Ще се опитаме да го накараме да отвори.

Пресегна се през прозореца и натисна бутона за повикване. Наложи се да го натисне втори път, преди да получи отговор. Гласът от кутията беше мъжки и груб.

— Какво има?

Бош вдигна значката си към камерата, като нарочно я държеше така, че един от пръстите му да скрива гравирания надпис „Лос Анджелис“.

— Полиция, сър. Излезте при портала, моля.

— Защо?

— Водим разследване и се нуждаем от помощта ви.

— Какво разследване?

— Сър, бихте ли излезли, моля?

— Не и докато не разбера какво става.

— Случай с изчезнал човек, сър. Ще отнеме само няколко минути.

— Кой е изчезнал? Не познавам никого от този квартал. Ако питате мен, всички могат да изчезнат.

Явно не това беше начинът. Бош реши да действа твърдо.

— Сър, трябва да излезете при портала. Ако откажете, ще си имаме проблем.

Последва дълга пауза, след което гласът от кутията каза:

— Задръжте топката. Ще ми трябват няколко минути.

— Благодаря, сър.

Бош се дръпна от кутията, колкото да отвори вратата, за да слезе. Остави колата на ръчна спирачка и погледна Сото. Не беше сигурен как ще реагира тя, когато види човека, който можеше да се окаже виновник за трагедията на детството й, а може би и на живота й.

— Ще сляза, ще се държа непринудено и ще го изчакам — каза той. — Ти остани вътре. Ще ти дам знак, ако ми потрябваш.

— Добре — каза Сото. — Какво ще правиш?

— Още не съм сигурен. Ще импровизирам в зависимост от това как се развият нещата.

— Добре.

Бош разкопча колана си и слезе от колата. Отиде отпред и се опря на радиатора в небрежна поза, опрял ръце на капака.

Къщата се намираше на петдесетина метра навътре в имота. След малко вратата на гаража се отвори и отвътре се появи пикап, който бавно пое надолу по алеята. Когато приближи, автоматичната порта започна да се плъзга настрани. Бош различи зад волана мъж и на седалката до него куче. После видя на стойката зад главата на шофьора пушка. Напрегна се, но се опита да не го показва. Пикапът спря на пет-шест метра от портала и мъжът слезе, като го остави с работещ двигател. Бош го чу да казва на кучето да кротува.

Първото, което Бош видя, когато мъжът затвори вратата на пикапа, бе кобурът, препасан в каубойски стил на дясното му бедро. В него имаше пистолет. Това бързо ескалира нещата и Бош заряза небрежната поза и се изправи пред колата. Посочи мъжа и каза високо:

— Стойте на място, сър!

Мъжът се закова на място и се огледа, сякаш объркан от обстановката. Беше по-дребен, отколкото Бош очакваше. Поради някаква причина противниците му винаги се извисяваха над него във въображението му, а най-често се оказваше, че изобщо не отговарят на очакванията му. Бъроуз обаче беше мускулест, с рунтава рижа брада. Носеше карирана риза, джинси и стара шапка на „Джон Диър“.

— Какво има? — попита той.

— Сър, защо носите оръжие? — попита в отговор Бош.

— Защото винаги нося оръжие и защото имам право да нося оръжие в проклетия си имот.

— Как се казвате, сър?

— Родни Бъроуз. И ще престанете ли да ми викате непрекъснато „сър“?

— Добре, господин Бъроуз, искам да посегнете с лявата си ръка, да извадите пистолета от кобура и да го сложите на капака на автомобила си.

Може би усетило нещо в тона на Бош, кучето се разлая и се премести на мястото на шофьора, за да е по-близо до господаря си.

— Защо да го правя? — попита Бъроуз. — Аз съм на моя собственост.

— Заради моята безопасност, сър… господин Бъроуз — отвърна Бош. — Искам да видя пистолета на капака на автомобила.

Кучето отново се разлая, замята се неспокойно в кабината, заскача от една седалка на друга. Бош чу вратата на форда зад него да се отваря. Сото слизаше от колата, но Бош не искаше да откъсва поглед от въоръжения мъж пред себе си.

Когато видя, че Бъроуз започва да вдига ръце с дланите напред, Бош разбра, че Сото е извадила оръжието си.

— Сър! — с писклив и напрегнат глас извика тя. — Оставете оръжието на капака!