Майкл Коннелли - Горящата стая

— Сото, остави на мен — каза Бош. — Дръпни се назад.

— Сър! — извика отново тя, без да обръща внимание на Бош. — Оръжието!

— Добре, добре — каза Бъроуз. — Оставям го.

Дясната му ръка посегна към кобура.

— Лявата! — извика Бош. — Лявата ръка!

— Извинете — небрежно каза Бъроуз. — Лявата ръка. Господи!

Извади пистолета от кобура с лявата си ръка и небрежно го метна на капака на пикапа. Той издрънча силно върху метала, от което лаят и възбудата на кучето се засилиха още повече.

— Лола, млъквай! — извика Бъроуз.

Кучето не се подчини. След като пистолетът беше на капака, Бош се почувства достатъчно в безопасност, за да хвърли поглед към Сото. Тя стоеше зад отворената врата на колата в бойна стойка, с опрени на рамката ръце и насочила оръжието си право в слънчевия сплит на Бъроуз.

— Сото, успокой се — каза Бош. — Остави на мен.

— Прикривам те, партньоре — отвърна тя.

— Назад — хладно каза Бош. — Прибери оръжието.

Изчака я да се подчини, после се обърна към Бъроуз, пристъпи напред и застана между него и Сото.

Отведе Бъроуз до форда, накара го да се наведе над капака и започна да го претърсва за друго оръжие. Междувременно изгледа сурово Сото.

— Един съвет от мен — каза на Бъроуз. — Когато на вратата ти потропат ченгета, не излизай с пистолет на кръста и пушка в колата.

— Какво става бе? — запротестира Бъроуз. — Намирам се на моя собствена територия. Имам пълното право да…

— Ти си осъден престъпник, притежаващ огнестрелно оръжие — каза Бош. — Това бие всичките ти глупости.

— Не признавам закона ви.

— Ами браво на теб. Законът пък признава теб. Имаш ли други оръжия?

— Нож — отвърна Бъроуз. — В задния джоб. Ама че дивотии! Това е тормоз от страна на правителството. И шибаният ти капак е горещ!

Бош не отговори. Не му пукаше колко горещ е капакът. Извади ножа. Автоматичен. Натисна копчето на пружината и десетсантиметровото острие изскочи. Вдигна го високо, за да може Сото да го види и да може да отрече евентуалните твърдения, че Бош го е пъхнал в джоба на Бъроуз. После затвори ножа и го остави на капака, като го плъзна достатъчно далеч от ръцете на Бъроуз.

Натисна с цялата си тежест Бъроуз, така че гърдите му да опрат в капака, и също усети горещината му. С опитно движение го стисна за лявата ръка, свали белезниците от колана си и закопча китката му.

— Какво правите? — възкликна Бъроуз.

Бош изви лявата му ръка зад гърба му и завърши закопчаването. После изправи Бъроуз и го завъртя с лице към себе си.

— Нямате право — каза Бъроуз. — Не можете да ме арестувате в моя имот.

— Грешка — рече Бош. — Сега ми принадлежиш, Бъроуз. Има ли някой друг в къщата?

— Какво? Не, няма никой.

— Други кучета освен това в пикапа?

— Не. Какво означава това? Какво искате?

— Казах ти. Искаме да поговорим за изчезнал човек.

— Кой е той?

— Ана Асеведо.

Изчака реакцията му — искаше да види колко време ще му е нужно да си спомни името. Отне му няколко секунди, след което се сети.

— Не съм я виждал от… години.

— Добре. Ще си поговорим за това. Сега трябва да вземеш много важно решение, Родни. Искаш ли да влезем вътре и да продължим там? Или предпочиташ да те вземем с нас в Ел Ей и да говорим в участъка?

— От Ел Ей ли сте?

— Точно така. Май забравих да го спомена. Тук ли ще отговориш на въпросите ми, или там?

— А какво ще кажете да извикам адвоката си и да не ми задавате никакви шибани въпроси?

— Това също е възможност. Закарваме те в Ел Ей и ти осигуряваме телефон веднага щом стигнем там. Обещавам ти.

— Не, още сега. Тук. Адвокатът ми е тук. Ел Ей е гадна дупка. Не искам никога повече да стъпвам там.

— Тогава избирай. Отговори на въпросите ни тук или се обади на адвоката си от Ел Ей. Сигурен съм, че ще успее да те извади от ареста утре сутринта — след една нощ в зоопарка.

Бъроуз поклати глава и не отговори. Бош си даваше сметка, че се плъзгат по самия ръб на интерпретацията дали той току-що не е поискал адвокат.

— Добре — каза Бош.

Дръпна Бъроуз от капака и го поведе към задната врата на колата.

— Ще извикаме службата за контрол на животните да се погрижат за кучето.

Бъроуз моментално се напрегна и се помъчи да спре.

— Добре, добре… Можем да влезем вътре, но не знам нищо за Ана Асеведо.

— Ще видим — отвърна Бош.

— Ами кучето ми? И пикапът?

Бош погледна назад към пикапа. Двигателят му още работеше. Кучето беше качило предните си лапи на таблото и гледаше напрегнато Бош.