Майкл Коннелли - Горящата стая

— Разбрано.

— Капитанът ще се появи към осем. Да действаме.

— Започвам.

— И още нещо, Люси. Свършила си наистина чудесна работа.

— Благодаря.

Бош я погледна в очите.

— Знаеш ли, трябва да си призная, че те подцених. Преди две седмици не бях сигурен, че мястото ти изобщо е в отдела. Сега нямам съмнения.

Тя премълча. Той кимна и обърна стола си към бюрото си.

Отвори указателя на телефона си и набра мобилния телефон на Рейчъл Уолинг от Бюрото. Бяха минали две години, откакто беше звънял на този номер и бе разговарял с нея. Надяваше се номерът да е същият и че тя ще вдигне. Надяваше се също още да е във филиала в Лос Анджелис. При ФБР човек никога не можеше да е сигурен. Днес е тук, утре е в Маями, Далас или Филаделфия. Помнеше, че преди Ел Ей Уолинг работеше в Майнът, Северна Дакота.

Уолинг вдигна.

— Виж ти, виж ти. Хари Бош. Човекът, който звъни само когато му трябва нещо.

Бош се усмихна. Заслужаваше си упрека.

— Рейчъл, как си?

— Бива. Ти?

— Не мога да се оплача, само дето в скоро време ще ми издърпат чергата изпод краката. По програмата за отложено пенсиониране съм.

— Поне можеш да останеш, докато не навършиш… колко, шейсет и пет ли?

— Стига де! Не съм толкова дърт!

— Знам, но искам да кажа, че нас ни изритват на петдесет и седем. Тук няма такива неща като програми за отложено пенсиониране.

— Не е честно. Но пък на теб няма да ти се налага да се тревожиш за такива неща още двайсетина години, нали?

Почти я чу как се усмихва.

— Бива си те, Хари. Явно много, ама много искаш нещо от мен.

— Ами, обаждах се просто да те чуя как си, но ако наистина искаш да те помоля за нещо, то ще те попитам дали имаш някой познат от данъчните, който ще се съгласи да погледне един стар случай, от който се интересувам.

Последва пауза, но тя не се проточи много.

— Знаеш, че данъчните не говорят с никого, дори с нас. За какъв случай става дума?

— Укриване на данъци от две и шеста. Един тип се покрил за няколко години. В момента живее в пустинята и ми се струва, че е от онези, дето завършват на „ист“, нали се сещаш? Екстремист, сепаратист, расист, което си избереш. Кой знае, може дори да е онанист. Не е плащал данъци шест години. Това не е просто забравяне, нали така? А избор.

— Е, ако е така, най-вероятно сме участвали в случая. А твоят интерес какъв е? Още работиш по стари случаи, нали?

— Да. И си мисля, че този тип е влизал в тричленен екип, направил удар за четвърт милион долара в бюро за осребряване на чекове през деветдесет и трета. Подозирам, че е бил вътрешен човек. Искам да науча повече за него, но бих искал да науча и с кои е бил гъст по онова време.

— Кой е умрял?

— Никой при обира, но работя върху един пожар, предизвикан на няколко преки от мястото за отвличане на вниманието. Пожарът убил девет души, повечето деца. Мисля, че е било преди да дойдеш в Ел Ей, Рейчъл. По онова време още си патрулирала Северна Дакота.

— Не ми напомняй. Кажи ми с какво разполагаш и ще видя какво мога да направя.

Бош се поколеба, но само за кратко. Това беше моментът, в който бе уязвим. Току-що й беше изложил в най-общи линии разследването си. Ако сега й дадеше името и подробностите, нищо не можеше да й попречи да грабне случая и може би да го отмъкне от ЛАПУ. Но все пак ставаше дума за Рейчъл Уолинг. Познаваха се отдавна. И Бош се чувстваше в безопасност.

— Родни Бъроуз — каза той.

— Имаш ли номер на делото, дата на раждане или нещо такова?

— Задръж малко.

Бош се завъртя в стола си, сложи ръка на слушалката и поиска от Сото информация за Бъроуз. Тя му подаде бележник със записаните данни и Бош ги продиктува на Уолинг.

— И нямаш известни негови познати?

— Не. Точно това се надявам да получа от теб.

Бош се обърна към бюрото си и погледна стенния часовник. Знаеше, че трябва да се разкарат от отдела, ако не искат Краудър да ги притисне за случая Мерсед. Стана и каза:

— Е? Имаш ли нужда от нещо друго?

— Да — каза Уолинг. — Не съм закусвала, а ти си ми длъжник. Какво ще кажеш да се срещнем в девет в „Дайнинг Кар“?

Бош си помисли за плановете им да се видят със Стефани Перес в „Ралфс“. Магазинът не беше далеч от „Пасифик Дайнинг Кар“. Освен това беше пропуснал закуската заради неуспешния си опит да изпревари Сото и да пристигне пръв в отдела.

— Да го направим в десет?

— Късно ми е. Девет и половина.

— Мисля, че става. Нещо против да дове…

— Ела сам, Бош. Не искам да се срещам с друго ченге.

— Ъ-ъ-ъ, добре. Разбира се.