Майкл Коннелли - Горящата стая

Отключи форда, но отвори задната врата. Свали сакото си, за да изложи на показ пистолета и значката. Без да бърза, сгъна сакото и се наведе, за да го остави на задната седалка. Сото вече се беше качила на предната дясна седалка и Бош й заговори спокойно:

— Твоите приятели се върнаха.

— Какви приятели?

— От Сан Фернандо.

— Къде?

— От другата страна на улицата.

Тя видя колата и на лицето й се изписа тревога.

— Какво предлагаш да правим?

— Обади се за подкрепление и стой нащрек. Ще им направя посещение.

— Хари, по-добре е да изчакаш…

Той затвори вратата и отиде при задницата на форда. Отвори багажника, наведе се и освободи закопчалките на стойката за пушката. Надникна зад капака и изчака движението да намалее. Чуваше как Сото се обажда по радиото, че полицай има нужда от съдействие — искане за подкрепление в ситуация, която не е спешна. Щом улицата се опразни, Бош се дръпна от багажника с „Ремингтън 870“ в ръце и тръгна по диагонал през улицата към таратайката. Почти веднага чу как моторът й запали.

Дръпна рязко затвора на помпата и вкара патрон в цевта. Успя да стигне до средната линия, когато колата от другата страна потегли с писък на гуми, направи обратен завой и шофьорът настъпи газта още по-здраво.

— Хей, къде тръгнахте? — извика той след отдалечаващата се кола.

Сото дойде тичешком с пистолет в ръка и извика:

— Хари, какво правиш, по дяволите?

Отначало Бош не отговори. Продължи да гледа колата, докато тя зави надясно на следващата пряка и изчезна.

— Пращам предупреждение — каза най-сетне.

— Какво предупреждение? — отвърна тя. — Дори не знаем дали са от Тринайсета.

— Няма значение кои са. Нашата банда е по-голяма от тяхната. Това е предупреждението.

Зад тях спря патрулна кола с включени светлини, но без сирена. Бош се наведе с пушката в ръце да говори с шофьора.

Единственото, за което Бош съжаляваше относно решението си да грабне пушката и да тръгне към бандитите, за да ги заплаши, беше, че това им струваше почти час обяснения и чакане, докато патрулите изпълваха района и се мъчеха да открият колата. След като официално се установи, че тя е изчезнала, Бош и Сото можеха да продължат по пътя си. Но нито пъплещият трафик обратно към центъра, нито представлението, което бе изнесъл с пушката, можеха да затлачат прилива на сили, който чувстваше.

Анализът на видеозаписите и установяването, че Охеда е в Тълса — дори информацията да беше отпреди десет години, — определено даваше тласък на разследването. Бош беше сигурен, че ако тромпетистът е заминал за Оклахома след стрелбата, ще успеят да открият дирята му. Планът беше да потвърдят местоположението му и после да отидат там и да говорят лично с него. Макар Охеда да не беше заподозрян в стрелбата, беше сигурно, че знае повече, отколкото е разкрил. Че е оставил първоначалното разследване да продължи в погрешна посока — случайно улично насилие, — докато за стрелбата вероятно е имало съвсем друг мотив. Ако Охеда наистина пазеше тази тайна, въпросът не можеше да се реши с разговор по телефона или обръщане към полицията на Оклахома с молба за услуга. Бош каза на Сото, че ще се наложи да убедят Краудър да ги командирова в Тълса, за да проведат разпита лично.

— Ходил ли си там? — попита Сото.

— В Тълса ли? Само съм кацал и излитал. Преди пет години имах случай с един тип, който живееше в малко градче северно от Тълса. Едно от онези, които по-късно бяха затрити от торнадо. Смешна история. Имам предвид сега. Тогава бях доста вкиснат и това промени начина, по който работехме с другите отдели.

— Какво е станало?

Той й разказа историята. Тя започваше със стара ДНК проба от 1990 г., свързана с нахлуване в дом, обир, изнасилване и убийство. Пробата беше на петдесет и осем годишен бивш затворник, Франк Томлинсън, чиято криминална биография започваше още от честите посещения в педагогическата стая. Томлинсън отдавна беше изчезнал от радара и никой не знаеше къде е след като беше пуснат на изпитателен срок през 2006 г. Той обаче още имаше семейство в Ел Ей, така че Бош и тогавашният му партньор Дейв Чу измислиха план. Първо поискаха съдебно разрешение да подслушват телефона на възрастната майка на Томлинсън и на брат му. След това Бош почука на вратите им и ги попита за заподозрения, като намекваше, че трябва да говори с Томлинсън за едно убийство от 1990 г. Междувременно Чу беше в станцията и дебнеше за обаждания от домовете им след посещението на Бош.