Майкл Коннелли - Горящата стая

— Да, госпожа Гонзалес… тя умря. Бяхме вътре, никой не идваше да ни помогне и скоро пушекът започна да влиза в стаята. Бяхме с онези престилки, с които рисувахме, и госпожа Гонзалес и помощницата й Адел ги нарязаха, за да ги намокрим в аквариума и да ги увием около устите и носовете си.

— Умно.

— Но пушекът продължаваше да влиза и всички кашляхме и се задушавахме. Отидохме в килера и затворихме вратата, но нямаше място за госпожа Гонзалес и тя остана навън и продължи да вика за помощ. Да крещи за помощ.

— И никой не дойде?

— Дълго време не се появи никой. А после престанахме да я чуваме, а пушекът започна да влиза в килера.

Бош си представи колко уплашени са били. Всички тези малки хлапета и само един възрастен.

— После пушекът стана много гъст и всички заспахме. И някои не се събудиха. Един пожарникар ме спаси. Направи ми дишане уста в уста и после ми сложиха кислородна маска. Помня, че бях в линейката и ги гледах как съживяват най-добрата ми приятелка, Елза. Не успяха да я спасят. Спасиха мен, но не и нея. Не го разбрах.

Бош не знаеше какво да каже, затова дълго мълча. Когато най-сетне заговори, посочи един от положителните моменти в историята.

— Научи ли кой е бил пожарникарят?

— Не, така и не разбрах. Мислех си, че името му може би ще фигурира в някой от докладите, но досега не съм го открила.

Бош кимна, но вниманието му бе привлечено от страничното огледало. Една кола бавно приближаваше покрай паркираните до тротоара автомобили. Стара таратайка със свалени прозорци, абсолютна бракма.

Бош извади пистолета и го сложи в скута си, с дулото към вратата.

— Какво има? — попита Сото.

— Да се надяваме, че нищо.

Сото се премести, опря гръб във вратата, също извади оръжието си и го хвана с две ръце в скута си.

— Само да не ме застреляш — каза Бош.

Гласът му бе напрегнат. Адреналинът се покачваше. Колата беше приближила достатъчно и Бош видя в нея поне трима души. Двама отпред и един на задната седалка, по средата.

Таратайката бавно мина покрай тях и Бош срещна погледа на пътника отпред, а после и на мъжа на задната седалка. Вратовете и на двамата бяха целите в татуировки. Те отвърнаха на погледа на Бош, но не направиха никакви подозрителни движения и колата продължи напред. След като отмина, Бош отпусна пръстите си около дръжката на пистолета и погледна номера на колата.

Микрофонът на полицейското радио беше с толкова стар шнур, че вече не беше на спирала и го увиваха около огледалото за обратно виждане. Бош го грабна и се обади в централата да съобщи номера и да нареди проверка на собственика.

— Разпозна ли ги? — попита той Сото, докато чакаше. — От Тринайсета ли са?

— Не. Приличат ми на биячи, но кой знае. Какво ще търсят Тринайсета чак тук?

— Теб. Онези мъже в двора на Ернандес те разпознаха като стрелеца от Пико-Юнион. Ако някой от тях има връзки с Тринайсета… може да си мислят, че ако не си на тяхна територия, няма да има проблем.

Сото премълча. Бош продължи:

— А момчетата в таратайката бяха млади петлета. Такива невинаги слушат тартора, който сключва сделки с ченгета. Опитват се да си спечелят име.

Диспечерът се обади да докладва за номера. Колата беше регистрирана на човек с адрес в Сан Фернандо, малкото градче в средата на Долината, заобиколено от всички страни от Лос Анджелис.

— Не е територия на Тринайсета улица — каза Сото, докато той окачваше микрофона на огледалото.

— По-добре да не рискуваме.

Таратайката беше завила надясно на следващата пресечка. Това означаваше, че могат да минат за втори оглед или нещо по-лошо.

Бош запали и потегли. Продължи по улицата и зави там, където беше завила другата кола. Направи пълна обиколка, но така и не видя таратайката. Накрая спря на същото място.

— Може пък да не е нищо — каза Сото.

В гласа й се долавяше фалшива надежда.

— Може — отвърна Бош.

Изчакаха още половин час, но от Кабрал нямаше и следа. Бош предложи да му дадат още десет минути и пет минути по-късно един градски автобус спря на ъгъла и от него слязоха няколко души, сред които мъж, за когото Бош бе почти сигурен, че е акордеонистът от видеозаписа.

— Според теб той ли е?

Сото се загледа и кимна.

— Така мисля.

Слязоха едновременно от колата. Бош беше от страната на улицата и се огледа, все още на тръни за таратайката и биячите, които ги бяха огледали. Не се виждаха никакви и той отиде при партньорката си на тротоара.

Мъжът, когото смятаха за Алберто Кабрал, носеше две платнени пазарски торби, пълни с покупки — като че ли предимно консерви и други кутии. Бош и Сото препречиха пътя му, Сото му показа значката си и потвърди самоличността му. Говореше на английски.