Майкл Коннелли - Горящата стая

Бош кимна, макар че погледът й продължаваше да е насочен към документа, който й беше донесъл.

Съдията взе от бюрото си малко съдийско чукче и Бош осъзна, че то всъщност е химикалка. Тя подписа първата страница на разрешителното и му го върна с усмивка.

— Надявам се това да ви е от помощ, детектив.

— Аз също. Благодаря, госпожо.

Бош стана и се обърна да си върви.

— На коя дата се пенсионираш? — попита тя зад него.

Той се обърна.

— Би трябвало да е в края на следващата година.

— Би трябвало?

Бош сви рамене.

— Човек никога не може да е сигурен.

— Ще се справиш, Хари — каза тя. — И се надявам двамата с Джери да сме сред поканените на партито.

Бош предположи, че Джери е съпругът й. Усмихна се.

— Вече сте в списъка.

От съда продължи през Пуебло към Аламеда. По пътя се отби до „При Филип“ за френски сандвич. Вземането на храна в „При Филип“ ставаше по един и същи начин вече повече от сто години. Клиентите се нареждаха на опашки пред тезгяха пред „касапите“ и търпеливо чакаха да си поръчат сандвичите. Номерът беше да избереш най-бързо движещата се опашка. Касапите, които си бъбреха с клиентите, бяха бавни. Бош избра една жена, която изглеждаше изцяло посветена на работата си, и не сбърка. Опашката му се движеше експедитивно и не след дълго той седеше на една маса със сандвича си, картофена салата и кока-кола.

Храната си свърши работата както обикновено и Бош се изкушаваше да се нареди отново на опашката за втори рунд, но реши да остане гладен. Френските сандвичи не бяха единствената причина да избере „При Филип“. Заведението се намираше срещу Юниън Стейшън. След като приключи, Бош пресече Аламеда и влезе в огромната зала на гарата. До входа имаше редица стари телефонни будки и той влезе в една за бърз разговор, като сложи вратовръзката върху слушалката, за да заглуши гласа си.

Когато Бош се върна в отдела, Сото беше готова и чакаше. Двамата членове на „Лос Рейес Халиско“, които беше открила, живееха в Северен Холивуд, само на няколко преки един от друг, което означаваше, че най-вероятно още поддържат връзка като музиканти и приятели. Трябваше да разговарят с тях, за да се види дали нямат някакви нови мисли или спомени по случая. С малко късмет можеха да ги упътят и към Анхел Охеда, чието местонахождение си оставаше неизвестно.

— Мислех, че ще оставим разрешителното в Историческото дружество и после ще продължим към Долината — каза тя. — Преди трафикът да е станал ужасен.

— Трафикът винаги е ужасен — отвърна Бош.

Първият, с когото разговаряха, беше Естебан Ернандес, китаристът на бандата. Живееше в голям жилищен комплекс на Северна Ланкършим с вътрешен двор и запълнен басейн, при който се събираха обитателите през деня. Докато Бош и Сото вървяха по открития коридор към апартамент 3-К, мъжете, събрали се на групичка на бетонната повърхност на някогашния басейн, погледнаха нагоре и заговориха. Бош долови думите policia, heroina и la tiradora 6 6 Изкусен стрелец (исп.) — Б. пр. и разбра, че са познали Сото.

Когато стигнаха до апартамента, Бош почука енергично и зачакаха.

— Онези долу те познаха — каза Бош. — Чух ги.

— От телевизията — отвърна Сото.

— Това тормози ли те? От Тринайсета улица не обявиха ли награда за главата ти?

— Уж да. Но си получиха предупреждението.

— Какво предупреждение?

Преди тя да успее да отговори, им отвори набит мъж — Бош го позна от записа на камерата на музикалния магазин. Широки рамене, тесни бедра, голям корем и мустак като четка.

— Господин Ернандес? — каза Бош. — Полиция.

Размаха значката си пред носа му и представи Сото. Тя заговори на Ернандес на испански и той ги покани да влязат в малкия му спретнат апартамент. Седна на походно легло, направено да прилича на канапе с няколко възглавници, опрени на стената зад него. Бош остана прав до вратата и остави Сото да мине в средата на стаята, тъй като разговорът беше неин. Тя също остана права, точно срещу Ернандес.

Бош успя да разбере по-голямата част от разговора от страна на Сото. Тя започна с обяснението, че прострелването на Мерсед вече се разглежда като убийство и че двамата с Бош разследват случая. Зададе няколко общи въпроса дали Ернандес не си спомня нещо ново за стрелбата или дали не му е хрумнало нещо ново през изминалите години.

Ернандес беше по-труден за разбиране. Гласът му бе дрезгав и сигурно беше пил, преди да дойдат. Като че ли заваляше някои думи и измънкваше други. Стана обаче ясно, че няма какво да добави към онова, което вече беше в показанията му и в досието.