Майкл Коннелли - Горящата стая

Бош отвори лаптопа си и започна да пише разрешителното. Използва основния шаблон за първите няколко страници, като само въведе къде и какво търсят. Трудната част беше да се определи къде се съхраняват старите архиви на хотела. Проектът за възстановяване беше изпълнен от една агенция, а документите, които търсеше, бяха предадени на друга. Въпросната агенция — Историческото дружество — ги държеше в някое хранилище. Но като не се брои местонахождението на материалите, най-важното в документа беше причината за разрешителното, а за нея нямаше шаблони. Трябваше да убеди съдията да му даде право временно да вземе записите на вече несъществуващия хотел. Трябваше да посочи причина, поради която документите са важни за случая.

Написването на разрешителното запълни остатъка от сутринта. Малко преди обедната почивка Бош го разпечата и помоли Сото да го прочете. Това беше начин за утвърждаване на „партньорство“ и въвеждане в работата. Разрешителното за обиск беше един от най-полезните инструменти на следователя. След като тя приключи, той й каза, че ще се разходи пеша до съда, докато тя продължи с издирването на членовете на групата. Сото отвърна, че вече е открила двама от „Лос Рейес Халиско“ и че те са местни, но Анхел Охеда, който им трябваше най-много, се оказал труден за откриване. Бил напуснал бандата а също и Лос Анджелис малко след стрелбата. В базите данни на полицията и съда нямаше нищо за него, а според имиграционните служби картата му за постоянно пребиваване не била подновена преди три години.

— Може би другите двама знаят къде е — предположи Бош.

— Точно това си мисля и аз. Или може би ще ни насочат към някой, който да ни упъти към него. Свободен ли си следобед, за да се заемем?

— Да. Не бива да забавяме темпото. Пътьом можем да оставим разрешителното в Историческото дружество.

— Супер.

Мястото, където отиваше Бош, бе Център за наказателно правосъдие „Клара Шортридж Фолц“, но никой не го наричаше така. Името беше прекалено дълго и трудно се побираше в краткия език, който предпочитаха ченгетата. Повечето полицаи и юристи го наричаха СНС — сградата на Наказателния съд, или 2-10 по адреса й на Западна Темпъл Стрийт. Намираше се малко над Дирекцията на полицията и Бош извървя разстоянието пеша, защото щеше да му отнеме повече време да намери място за паркиране.

Извади късмет. Дежурният съдия, който се занимаваше с административните въпроси, сред които и разрешителните, беше Шърма Бартлет. Бош я познаваше от времето, когато беше прокурор. Отношенията им открай време бяха професионални, но се спогаждаха и когато Бош й съобщи чрез секретаря, че е дошъл за разрешително, беше повикан незабавно в кабинета й. Най-често исканията за разрешително оставаха за разглеждане от съдията, а през това време детективите се мотаеха безцелно из празния съд.

— Хари, не мога да повярвам, че си още в играта — каза тя, когато той влезе.

Стана и заобиколи бюрото си, за да стисне официално ръката му.

— На косъм — отвърна той. — Договорът ми изтича след година, но има дни, в които дори не съм сигурен, че ще изкарам дотогава.

— Ти ли? Сигурно ще им се наложи да те извлекат насила. Сядай.

Посочи му стола пред бюрото и се върна на мястото си от другата страна. Беше много приятна жена, чиито непринудени маниери винаги скриваха свирепата й непоколебимост като обвинител, а сега и като съдия. Когато беше обвинител, прякорът й беше Счетоводителката — не само защото беше специализирана във финансови престъпления, но и защото имаше превъзходна памет за всичко, свързано с числа, от членовете на Наказателния кодекс до телефонните номера и присъдите, получени от обвиняемите по случаи преди години. Бош беше работил два пъти с нея през деветдесетте по убийства с мотив финансова облага. Тя беше строга като тъмничен надзирател, но той нямаше поводи да се оплаква. И двата пъти се стигна до присъди първа степен. Хари й даде искането за разрешително за обиск през бюрото.

— Какво имаме тук? — попита Бартлет, докато прелистваше страниците, за да стигне до обобщението. — Претърсване на архив.

— Именно — каза Бош. — Търсим име в хотелски регистър.

— Историческото дружество…

Бош не отговори. Тя продължи да чете на глас. Той чакаше.

— Помня случая Мерсед. Вече не бях в прокуратурата, но този случай го помня. Значи е умрял?

— Да. Писаха и по вестниците.

— Покрай работата ми и съпруга и децата изобщо нямам време за вестници… Непрекъснато не съм в час.