Майкл Коннелли - Горящата стая

— Трябва да поговорим за прострелването на Орландо Мерсед — каза му.

Кабрал се опита да свие рамене, но тежките торби в двете му ръце му попречиха.

— Не знам нищо — каза със силен акцент.

— Знаете ли, че господин Мерсед почина? — попита Сото.

— Да, чух — отвърна Кабрал.

— Знаете ли къде е Анхел Охеда? — попита Бош.

— Анхел? Да, знам го.

— Знаете ли къде се намира? Трябва да говорим с него.

Сото повтори въпроса на испански и Кабрал отговори на английски.

— Да, отиде в Тълса.

— Тълса, Оклахома ли? — попита Сото.

Кабрал кимна. Остави торбите на тротоара, за да даде почивка на ръцете си. Бош си даде сметка, че мястото не е подходящо за разпит, особено ако той щеше да ги насочи към Охеда. Наведе се и взе торбата, която бе по-близо до него.

— Нека ви помогнем. По-добре да поговорим вътре.

След пет минути се намираха в овехтелия апартамент на Кабрал, където той живееше сам и оскъдно, също като Ернандес. Работа по цяла нощ, при това непостоянна, гарантираше самотен живот. Нямаше никакъв намек за съпруга или деца. Никакви снимки в рамки или училищни рисунки на хладилника. Бош си помисли за един стикер за кола, който беше видял веднъж: „Акордеонът е затвор“. В много отношения изглеждаше, че животът на Кабрал като музикант Мариачи си беше един вид лишаване от свобода.

— Знаете ли къде в Тълса е Анхел Охеда? — попита Сото.

Без тежестта на торбите Кабрал вече можеше да свие рамене и го направи.

— Не — отвърна той. — Когато напусна групата, каза, че заминава в Оклахома да върти бара на чичо си.

— Преди десет години, нали? — попита тя. — Веднага след като Орландо беше прострелян?

Кабрал кимна.

— Да, почти веднага след това.

Стоеше в малката кухня и прибираше покупките, а Бош и Сото бяха от другата страна на плота. Домакинът отвори хладилника да прибере малка картонена кутия мляко. В помещението лъхна противна воня на престояла храна, която се беше развалила въпреки ниската температура.

— Оттогава чували ли сте нещо за него?

— Не.

— Но сте сигурен, че е казал Тълса, така ли? — попита Бош.

— Да, Тълса — потвърди Кабрал. — Знам, защото трябваше да му пратя запис с последните пари, които изкара с нас.

Бош пристъпи в кухненския бокс и застана плътно до Кабрал. Следващите няколко въпроса бяха важни.

— Помните ли къде пратихте чека?

— Нали ви казах, в Тълса.

— Адресът. Къде в Тълса?

— Не помня. В бара, където работеше.

— Помните ли името на бара?

— Да, защото се казваше „Ел Чиуауа“.

— Това да е име на бар в Тълса? „Ел Чиуауа“?

— Да, помня го. Защото и той беше оттам. Имам предвид Чиуауа, не кучето.

Бош кимна. Името на бара беше ценна информация. Реши да смени подхода и попита:

— Защо го взехте в бандата? Не е бил от Халиско.

В отговор Кабрал отново сви рамене.

— Трябваше ни тромпетист, а той винаги беше на площада, на разположение. Свиреше добре. Помислих си — защо не?

— Да е имал неприятности с някого?

— Не знам. Не е споменавал такива неща.

— Говорил ли е с някой от вас за стрелбата? Имам предвид след това. Преди да замине за Тълса.

Този път Кабрал не сви рамене, а се намръщи и поклати глава.

— Не. Каза само, че е извадил късмет, за разлика от Орландо.

— Никога ли не е казвал, че знае какво е станало? Че знае кой е стрелял и защо?

Кабрал се изненада от въпроса и го изгледа остро. Бош прецени реакцията му като искрена.

— Не, никога — каза Кабрал.

Бош му повярва. Огледа апартамента, като си мислеше какво друго да попита. Видя в ъгъла малко бюро, на което имаше счетоводни книги и ролодекс.

— Значи сте мениджърът на групата, така ли?

— Да — отвърна Кабрал.

— Вие ли приемате поръчките?

— Да. Когато има поръчки. Вече няма толкова работа за Мариачи. Традициите вече не означават много.

Бош отново кимна. Беше напълно съгласен с това.

Получи се добър разговор. Даде му насоки, по които да работи. Но вместо да приключи, Бош реши да пусне страничен пас на Кабрал. Понякога така успяваше да свари разпитвания неподготвен.

— Ами дрогата?

Кабрал присви очи.

— Каква дрога?

— Разбрахме, че Охеда е взимал дрога.

Кабрал поклати глава.

— Не съм го виждал. Имахме си правило. Никаква дрога.

— Ясно — рече Бош. — Никаква дрога.

Е, опитът си заслужаваше.

След като приключиха разговора, Бош и Сото се върнаха при колата и докато заобикаляше отзад, Бош забеляза бандитската кола: беше паркирана от другата страна на четирилентовата улица на четирийсетина метра от тях. Един небрежен поглед му показа, че тримата души още са вътре.