Майкл Коннелли - Горящата стая

Извади телефона си и й прати есемес с въпрос къде е. Отговорът й го смути още повече.

У дома. Каня се да си лягам. Защо?

Сега Бош наистина не знаеше какво да прави. Написа й отговор.

Нищо. Просто се чудя.

Изпрати съобщението и му се стори, че чува тих звън някъде наблизо. Бош винаги държеше сигнала за есемеси на вибрация, тъй като повечето съобщения бяха от дъщеря му и не искаше звукът да прекъсва нечия работа. Сото обаче беше различна. Тя оставяше телефона си на звуков сигнал и Бош беше сигурен, че току-що го е чул. Написа ново съобщение.

До утре.

Натисна копчето за изпращане, застана абсолютно неподвижно и се заслуша. Почти незабавно чу сигнала отново. Проследи го до отворената врата на килера за папки в другия край на помещението.

Килерът за папки представляваше всъщност огромно хранилище, където се държаха досиетата и веществените доказателства по случаите на отдела. Помещението беше голямо, но случаите бяха толкова много, че миналата година бяха инсталирали шкафове на релси, които можеха да се прибират плътно един до друг. Така си осигуриха повече място. Когато някой детектив искаше да вземе конкретно досие, отваряше съответния шкаф. Всеки екип в Неприключени следствия имаше по един ред досиета, от двете страни.

Бош тихо пристъпи до отворената врата и надникна. Ароматът на кафе се долавяше по-силно. Видя, че редът, който деляха със Сото, е затворен, но три метра по-нататък шкафовете на други двама детективи бяха отворени.

Бош влезе в помещението и тихо тръгна натам. Поколеба се, когато стигна до отвора, после се промъкна и надникна иззад ъгъла в широката около метър пътека между рафтовете.

Нямаше никого.

Объркан, Бош погледна към края на помещението. Оттатък рафтовете имаше открита ниша с копирна машина. Бош тръгна натам и беше на няколко стъпки от ъгъла, когато чу как ксероксът се задейства.

Шумът на машината му осигури добро прикритие. Бош бързо пристъпи напред и надникна в нишата. Лусия Сото стоеше до апарата с гръб към него. На работния плот от дясната й страна имаше досие с отворени скоби за листата. До папката бяха наредени други три досиета. А до тях беше оставена димяща чаша от „ЛА Кафе“, денонощно заведение недалеч от Дирекцията на полицията.

Бош гледаше мълчаливо как Сото копира записки и доклади от досието. Тавата на ксерокса се пълнеше с листа.

Не знаеше как да постъпи. Нямаше представа защо, но Сото явно копираше досие, което не беше тяхно. Дръпна се назад и погледна отворените шкафове. Всеки екип в отдела отговаряше за конкретни години. Всеки детектив оставяше визитката си на предназначените за целта места в двата края на реда. Бош видя, че този е на Уитейкър и Дюбоз. В момента не можеше да се сети върху кои години работят те, но четирите досиета, които бе извадила Сото, изглеждаха стари. Синият винил на гръбчетата беше напукан и избелял, а листата бяха пожълтели.

Погледна към нишата и си помисли дали да не се махне тихо, както беше дошъл, но в главата му нахлу поток мисли и го накара да спре. Първо си помисли каква глупост правеше Сото с копирането на досиетата. Всеки детектив в отдела имаше код, който трябваше да бъде въведен в копирната машина, за да заработи. Това означаваше, че остава следа, която показва колко копия е направила Сото и кога. Помисли си също за всеизвестния факт, че през последните години стандартите за постъпване в управлението бяха снижени. Влизаха хора, хванати в дребни престъпления с наркотици или връзки с банди. Някои смятаха, че в полицията са проникнали представители на организираната престъпност, а може би и на терористични организации. Бош се зачуди дали Сото не работи за някой извън управлението и дали не е двоен агент — следовател по стари случаи през деня и шпионин през нощта.

Помисли си, че може би става жертва на собственото си въображение, но в края на краищата тя току-що го беше излъгала с есемесите си. Какво искаше да скрие от него?

Бош не беше от хората, които загърбват проблемите. Изведнъж реши какво да прави и се върна при нишата. Лусия тъкмо вадеше от тавата дебел наръч листа. Не го забеляза, защото беше напълно погълната от работата си.

— Намери ли това, което търсиш?

Сото едва не изскочи от обувките си. С мъка сподави писъка си, когато рязко се обърна и го видя. Трябваха й няколко секунди да се овладее и да си върне дар слово.

— Хари! Изкара ми акъла. Какво правиш тук?

— Мисля, че ти трябва да отговориш на този въпрос, Лусия.