Майкл Коннелли - Горящата стая

Помисли си, че това е доста тъжно. Не защото личните вещи не бяха в безопасност в Дирекцията на полицията, а защото управлението се превръщаше все повече и повече в институция, чиито служители прекарваха времето си зад бюра. Клавиатурите и мобилните телефони бяха основните инструменти на съвременния следовател. Детективите седяха в столове за по хиляда и двеста долара и носеха дизайнерски обувки с пискюли. Свършено беше с дните на дебелите гумени подметки и доминирането на функцията над формата, когато мотото на детектива бе „Размърдай си задника и почвай да обикаляш по вратите“. Обиколката на помещението го настрои меланхолично и той започна да си мисли, че може би времето е наистина подходящо за край на кариерата му.

Остана да работи до осем, след което прибра всичко в куфарчето си, излезе от сградата и се разходи по Мейн Стрийт до „Никел Дайнър“. Седна на една свободна маса и си поръча вратна пържола и бутилка „Нюкасъл“. Тъкмо започваше да свиква отново да се храни сам. Връзката му с Ана Стоун беше приключила по-рано през годината и това означаваше много самотни вечери. Понечи да извади част от материалите от куфарчето, но реши да остави работата, докато се храни. Прекара времето си в бъбрене със съдържателката Моника и тя го почерпи поничка с кленов сироп. Сладкишът вля допълнителна енергия в кръвта му и Хари реши, че е твърде рано да се прибира в празната си къща.

На връщане към Дирекцията се отби в „Синия кит“ да види кой свири и кой ще участва по-късно през месеца. Беше приятно изненадан, когато видя на сцената Грейс Кели с четиричленна банда. Грейс беше млада саксофонистка с много силно звучене. Освен това пееше. Бош имаше в телефона си няколко нейни парчета и понякога си мислеше, че тя имитира покойния велик Франк Морган, един от любимите му саксофонисти. Никога не я беше виждал на живо, така че плати куверта, поръча си още една бира и седна в дъното на помещението, като сложи куфарчето на пода между краката си.

Изпълнението му хареса, особено надсвирването между Грейс и ритъм секцията. Тя обаче завърши със соло, което прободе дълбоко сърцето на Бош. Песента беше „Някъде отвъд дъгата“ и тя успя да изтръгне от инструмента си звук, който бе абсолютно недостижим за човешки глас. Жален и тъжен, но и с ясно доловима вълна на прикрита надежда. Парчето накара Бош да си помисли, че за него все още има шанс, че още може да открие онова, което търси, независимо колко малко време му остава.

През почивката излезе и пое обратно към работата. Докато изминаваше двете преки, пусна на дъщеря си есемес, за да види дали още е с Изследователите. Тя му отговори веднага, че вече си е у дома и се кани да си ляга, защото е уморена от училището и заниманията в участъка. Бош си погледна часовника и видя, че времето се е разбързало здравата. Беше почти единайсет. Обади се на Мади да й пожелае лека нощ и да й каже, че ще работи до късно, щом тя ще си ляга.

— Става ли да се прибера по-късно?

— Разбира се, татко. Работиш ли?

— Да, хапнах и се връщам в службата. Трябва да прегледам едни неща.

— На мен пък ми мирише, че си пил.

— Изпих една бира с вечерята. Добре съм. Ще се забавя само още час-два.

— Не прекалявай.

— Няма. Какво правихте тази вечер?

— Бяхме на пътна проверка. Предимно гледахме. Имаше един тип. Не беше пиян, но караше чисто гол. Много яко.

— Е, добре дошла в Холивуд. Дано не си си изкарала акъла.

— Ще го преживея. Завиха го в одеяло и го прибраха.

— Добре. Сега лягай. Ще се видим утре преди училище.

Бош затвори и отново се запита дали дъщеря му наистина иска да стане ченге, или се е захванала с всичко това само за да му угоди. Реши, че няма да е зле да поговори по въпроса с доктор Инойос. Мади прекарваше с нея по един час всеки месец, неофициално. Инойос сама предложи тази услуга, тъй като Мади беше дошла да живее с Бош след смъртта на майка й.

Отделът беше все така пуст, но погледът на Бош моментално се спря върху бюрото на партньорката му. Чантата на Сото бе на стола й. Обикновено я хвърляше там сутринта, когато пристигаше и отиваше за кафе. Вземаше само нужните й пари и оставяше чантата на стола. Но сега беше единайсет вечерта, а чантата пак беше тук. Отначало Бош се зачуди дали не я е забравила на излизане, но това изглеждаше невъзможно — тя държеше в нея ключовете си и оръжието, когато не беше на служба.

Завъртя се в кръг, като оглеждаше помещението. Сото не се виждаше никаква. Но му се стори, че долавя лек аромат на кафе. Значи тя беше тук. Някъде.