Майкл Коннелли - Горящата стая

Паркира и слезе от колата. Докато вървеше към стъклената врата на сградата, телефонът му иззвъня отново. Беше лейтенант Самюълс.

— Бош, къде си, по дяволите?

— Тъкмо влизам в лабораторията. Записал съм го на дъската. Какво става?

— Става това, че телефонът вече пуши от обаждания.

— И какво очакваш от мен, лейтенант? Работя по случая. Трябва да се отбия на две места в лабораторията и после имам среща с партньора си на местопрестъплението. Казах ти, че това с висенето на телефона няма да стане.

— Къде е Лъки Люси?

— В сряда следобед има сеанси с психотерапевта. Нещо читаво от обажданията?

— Откъде да знам, мамка му! Ти си ме насадил, Бош!

— Нищо и никого не съм насаждал. Изобщо не исках да става дума за никакви награди. Знаех, че…

— Няма значение. Ще сложа някой на телефона. От утре сутринта.

Самюълс затвори, без да дочака отговор. Докато прекрачваше прага на лабораторията по криминалистика, Бош се усмихваше.

Лусия Сото вече беше на Мариачи Плаза и го чакаше. На пръв поглед наоколо не се навъртаха никакви медии. Бош тръгна през площада, като се оглеждаше. Мястото започваше да се пълни с музиканти, надяващи се да си уредят вечерно изпълнение. Покрай тротоара бяха паркирани броня до броня ярко оцветени микробуси с имената и телефонните номера на групите. Всички пейки и маси на площада бяха заети.

Сото говореше с трима мъже, нагъчкани на една пейка. Калъфите с инструментите лежаха в краката им. Бяха облечени с еднакви черни къси куртки със златен брокат и бели ризи с върви вместо копчета. Бош им кимна, докато заставаше до партньорката си. Сото държеше някаква разновидност на айскафе с бита сметана отгоре.

— Хари, тези хора са били тук в деня, когато е бил прострелян Мерсед — развълнувано каза тя.

— Какво си спомнят? — попита той.

— Седели са точно тук. Скочили и се скрили зад статуята, когато чули изстрела.

Бош погледна зад пейката към бронзовата статуя на жена с ръце на кръста и шал върху покрита с шарки рокля. Беше поставена на голям пиедестал от дърво и бетон. Табелата обясняваше, че жената е Луча Рейес, кралицата на Мариачи, която живяла и работила в Ел Ей през 20-те години на двайсети век. Дошла тук от Гуадалахара.

— Тогава разпитвали ли са ги?

Сото им заговори на испански и после преведе отговорите им на Бош, макар че той разбра повечето от казаното.

— Да, дали са показания.

Бош кимна, но не можеше да си спомни показания от досието, в които очевидците да съобщават, че са се скрили зад статуята. Явно обяснението е било пропуснато като маловажно.

— Помоли ги да ни покажат къде точно са се скрили.

Сото отново се обърна към мъжете и един от тях стана и отиде при статуята. Клекна, сложи ръце на пиедестала и се престори, че наднича зад краката на жената, за да види кой стреля. Гледаше към Бойл Авеню.

Бош отново кимна, докато се опитваше да си представи как е било през онзи ден.

— Какво ги кара да си мислят, че изстрелът е дошъл оттам? — попита той и посочи.

Сото преведе и мъжът отначало сви рамене, после един от другарите му на пейката отговори, но темпото му беше прекалено бързо, за да може Бош да разбере нещо.

— Каза, че чул изстрела и побягнал. Другите двама го последвали, но не били сигурни, че са чули нещо. Просто видели, че всички бягат.

— Какво е видял?

Двама от мъжете поклатиха глави, а третият каза: „Nada“.

— Познавали ли са Мерсед?

Сото отново преведе и изслуша отговорите им.

— Не точно — каза накрая. — Знаели го от площада, и толкова.

Бош се обърна и тръгна към ескалаторите на спирката на метрото. Стъклената структура, служеща за покрив, имаше характерен ацтекски мотив и бе проектирана като огромно орлово гнездо, пазещо входа. Перата бяха от разноцветни панели, които хвърляха из площада цветни петна светлина.

Между ескалаторите имаше широко стълбище, облицовано с плочки. Бош се обърна от горния край на стълбището и погледна назад през площада. После погледна наляво през Първа улица към музикалния магазин, чиято камера бе заснела прострелването на Мерсед. Премести се малко надясно и реши, че се намира много близо до мястото, където се беше намирала масата за пикник, на която беше седял Мерсед.

Обърна се отново към Бойл Авеню, откъдето беше дошъл куршумът. Тъй като вече беше отхвърлил идеята, че е било стреляно от минаваща кола и дори от нивото на улицата, погледът му се насочи към постройката на ъгъла. Навремето Бош познаваше доста добре хотел „Бойл“. Беше по-известен с неофициалното си име „Мариачи“ и представляваше триетажна сграда на повече от сто години, една от най-старите сгради в цял Лос Анджелис. През десетилетията обаче беше занемарен и сега представляваше пълен с хлебарки бордей за пътуващи музиканти и приходящи гости. На Бош неведнъж му се беше случвало да влиза в хотела със снимка в ръка, докато търсеше някой заподозрян.