Майкл Коннелли - Горящата стая

Но сега всичко беше различно. Хотел „Бойл“ беше минал през основен ремонт за милиони покрай строежа на станцията на метрото. Вече дори не беше хотел, а комплекс, предлагащ апартаменти на разумни цени и офиси. Червената му фасада и характерните куполи бяха запазени при ремонта, но дори така наречените разумни цени бяха твърде високи за повечето Мариачи, които минаваха през Източен Ел Ей. Налагаше им се да отседнат някъде другаде.

Сото дойде при Бош, проследи погледа му и попита:

— Мислиш, че е стреляно оттам ли?

— Възможно е — каза Бош. — Да идем да проверим.

Пресякоха площада. Бош забеляза, че по пейките и масите се събират все повече и повече музиканти. Беше почти пет часът, време за търсене на работа. Зад една група музиканти се виждаше малък магазин. Libros Schmindos. Знакът на вратата съобщаваше, че това е книжарница и библиотека. Бош я посочи, без да забавя крачка, и каза:

— Преди да стане испанско, всичко наоколо е било еврейско. През двайсетте и трийсетте. През петдесетте всички започнали да се изнасят към Феърфакс.

— Бяло бягство — каза Сото.

— Нещо такова. Мисля, че някой от дядовците или бабите ми е живял тук. Имам някакъв спомен от това място. Старата гара в Холенбек, как идвам тук с майка ми през петдесетте…

Беше някакъв мъгляв, смътно смущаващ спомен, който не можеше да се избистри в главата му. Първите единайсет години от живота си беше прекарал с майка си и понякога сменяха жилища като приходящите гости на стария хотел „Мариачи“. Имаше твърде места за помнене, а това беше преди петдесет години. Опита се да смени темата.

— Ти къде си израснала, Люси?

— Къде ли не. Майка ми е от Ориндж Каунти при Ел Торо, а семейството на баща ми беше оттук. Неговите родители напуснали Чавес Равин през четирийсетте. Накрая се озовали в Уестлейк и аз съм се родила там. Но израснах най-вече в долината. В Пакома.

— Това май означава, че не си фен на „Доджърс“.

— Не съм ходила на нито един мач и няма и да отида — отвърна тя. — Баща ми ще ме убие, ако разбере, че съм направила подобно нещо.

Това бе едно от най-големите заграбвания на земя в историята на града и Бош знаеше добре историята, тъй като през целия си живот се беше мъчил да съчетае любовта си към бейзбола и „Доджърс“ с грозната истина, погребана под игрището, където като момче беше гледал ударите на Санди Куфакс и Дон Дрисдейл. Имаше чувството, че всеки бляскав успех в града таи някъде в себе си тъмна жилка, обикновено директно под повърхността.

В продължение на десетилетия Чавес Равин бил бедняшки анклав на мексикански имигранти, натъпкани в колиби по хълмовете и опитващи се да си проправят път на място, където са нужни, но не и особено желани. Краят на Втората световна война довел до нов просперитет на града и федерални пари за осигуряване на жилища за бедните. Планът бил да бъдат изселени всички от Чавес Равин, паянтовите постройки да бъдат срутени и мястото да бъде застроено отново с гора от евтини жилищни блокове, в които да се настанят бившите обитатели на малката долина. Дори името на проекта отразявало величествената американска мечта за достигане на златния пръстен — Елизиан Парк Хайтс.

Някои напуснали долината доброволно, други трябвало да бъдат изкарани насила. Къщи, църкви и училища били сринати до земята. Но не бил построен нито един жилищен блок. Междувременно светът се променил. Строенето на блокове за бедните се заклеймявало като социализъм. Новият кмет нарекъл проекта нехарактерно за Америка прахосничество. Вместо него градът на бъдещето решил, че се нуждае от професионален спортен тим, който да утвърди имиджа и положението му като нещо повече от филмова колония и мъглив аванпост на западния край на страната. Бруклинските „Доджърс“ дошли на запад и на мястото, където трябвало да се издигат блоковете за бедните, бил построен бляскав бейзболен стадион. Жителите на Чавес Равин били пръснати окончателно: наследниците таяха дълбоко в себе си обидата и до днес, а Елизиан Парк Хайтс си бе останало красиво име, така и не стигнало по-далеч от проектантските бюра.

Бош мълча, докато пресякоха Бойл и стигнаха до двойната врата на някогашния хотел „Мариачи“. Вратата беше заключена и до нея имаше домофон за връзка с обитателите и управата. Сото погледна Бош и попита:

— Искаш да влезем ли?

— Няма да е зле.

Тя натисна копчето до табелка с надпис Oficina. Ключалката избръмча, без никой да се поинтересува кой звъни. Бош вдигна очи и видя камера, монтирана в ъгъла на рамката на вратата.