Майкл Коннелли - Горящата стая

— Накарал си Уилман да простреля Мерсед, нали? И после си го убил. Признай го, Брусард. Това е краят. Изчисти съвестта си и си иди с мир.

Устните на Брусард се раздвижиха и Бош чу как въздухът излиза от дробовете му. Умираше. Бош се наведе още повече и чу шепота му.

— Майната ти.

Бош се дръпна, погледна го и опита още веднъж.

— Зеяс знае, нали? Прислужницата ти му е казала. Помислила си е, че ще получи наградата. Само че Зеяс е използвал информацията, за да те изнудва. Само кимни, ако съм познал.

Лицето на Брусард се напрегна, сякаш се канеше да се усмихне. После отново зашепна. Бош се наведе и обърна ухо към устата на умиращия.

— Нищо не си разбрал. Ти…

Бош зачака абсолютно неподвижно, но това беше всичко. Накрая завъртя глава да погледне Брусард и видя, че очите му са изцъклени и неподвижни. Беше мъртъв.

Бош се изправи. Огледа се. Намираше се в домашния офис на Брусард, ако можеше да се съди по снимките на стените, които го показваха в компанията на различни политици и знаменитости. Отиде до бюрото да разгледа нещата на него. Видя айфон върху някакви документи. Извади ръкавица от джоба на сакото си и си я сложи.

Телефонът не беше защитен с парола. Извика списъка на последните позвънявания и видя, че само преди петнайсет минути Брусард е получил повикване — името беше просто Мария. Както и беше предположил, жената на Брусард му се беше обадила след сблъсъка с Бош и Сото в супермаркета. Грешката им беше задействала нещата. Брусард беше натиснал прислужницата в опит да разбере какво знае тя и на кого е казала.

Бош и Сото бяха направили останалото. Грешката им да се съсредоточат върху съпругата вместо върху прислужницата ги бе лишила от шанса да арестуват Брусард и вероятно да измъкнат признания от него, разкривайки ролята на Зеяс.

Бош остави телефона на бюрото, излезе от стаята и затвори вратата. Знаеше, че трябва да докладва за стрелбата, но искаше да изчака.

— Люси?

— Тук.

Гласът й дойде от една от другите стаи на средното ниво. Бош отвори вратата първо на баня, после на домашен театър с два реда меки фотьойли. Сото стоеше пред прислужницата, която бе седнала на първия ред. Дръпна се, даде знак на Бош да я последва в коридора и каза:

— Алисия, стой тук. В коридора съм.

Излезе и затвори вратата, за да могат да поговорят насаме. Погледна Бош с безпокойство.

— Той мъртъв ли е?

Бош кимна. Сото пребледня.

— Спокойно — каза й той. — Беше добро попадение. Той се канеше да я удари. Ти направи онова, което трябваше, Лусия. Добре ли си?

— Какво беше онова? Какво държеше?

— Телбод.

— Телбод! Ох, Господи…

— Няма значение какво е било. Щеше да я удари и можеше да я убие. Ще се оправиш ли?

— Мисля, че да. Просто всичко стана толкова бързо… Не като миналия път.

— Е, ще се оправиш. Ами прислужницата? Тя как е?

— Казва се Алисия Наваро. Призна, че тя се е обаждала. Каза, че някой се обадил на Брусард — знаем, че най-вероятно жена му — и той побеснял и й се нахвърлил. Искал да разбере с кого е говорила.

— Каза ли, че се е уплашила за живота си?

— Определено.

— Добре. Попита ли я за кмета? За Зеяс?

— Тъкмо стигах дотам. Но тя каза, че никога не е разговаряла и не се е срещала с него. А със Спивак. Преди десет години разговаряла със Спивак за наградата. Каза, че била в къщата и чула Брусард и приятелят му Уилман да си говорят за стрелбата на Мариачи Плаза. Така разбрала, че е той. Объркала се, когато Зеяс обявил наградата, и се опитала да се обади на него вместо на полицията. Вместо него й вдигнал Спивак. Тя каза, че той приел информацията, но не видяла никаква награда. После Спивак я заплашил. Казал й, че ще се изложи на опасност, ако проговори. Че ако каже и една дума, ще депортират цялото й семейство.

— Мръсна гадина — каза Бош. — Затраял си е, защото не са имали сметка полицията да разреши случая. Искали са Мерсед да си остане идеалната жертва. Осакатен от стрелба в част от града, за която на полицията не й пука. Замисълът им не би минал, ако разрешим случая.

— Не е само това. Не забравяй парите. Спивак е знаел, че може да дои Брусард вечно.

— На всички избори, може би всяка година.

— Е, какво ще правим?

— Снеми показанията й. Трябва да…

— Вече го направих. Записах всичко на телефона си. Откакто влязохме.

Бръкна в предния джоб на чантата си и извади телефона си.

— И стрелбата ли си записала? — попита Бош. — Да.

Бош не знаеше дали това е добре, или зле. Трябваше да си помисли. Но точно сега имаха по-належащи проблеми. Току-що бе чул горе да се затваря врата. Някой с високи токчета вървеше на нивото над тях. Очите на Сото се обърнаха нагоре към тавана.