Майкл Коннелли - Горящата стая

Бош кимна.

— Добре, бъди готова.

— За какво?

— За всичко.

Веригата не се оказа никакво препятствие — Бош се справи с нея с лекота и влязоха. Минаха покрай контейнерите и през складовото пространство до стоманена врата в дъното. Бош натисна дръжката. Не беше заключено. Обърна се към Сото и я попита:

— Готова?

— Готова.

Бош извади пистолета от кобура и го задържа опрян до бедрото си. Сото последва примера му. Бош отвори вратата и се озоваха на терасата с басейна във форма на бъбрек, който Бош беше видял от наблюдателната платформа. Нямаше никого, но той видя чаша с питие с лед на масичка до шезлонг. До нея имаше пепелник и пакет цигари, както и евтина запалка.

От това ниво нямаше вход към къщата. Бетонни стъпала водеха към първия от трите стъпаловидни балкона, изкачващи се по склона. Бош погледна нагоре и не видя никого на балконите. Тръгнаха напред, насочили пистолетите към стълбите.

На първия балкон имаше маса с чадър, редица френски врати и друго външно стълбище до следващото ниво. Завесите зад вратите бяха дръпнати настрани и Бош видя голяма спалня, която изглеждаше празна. Тръгна покрай вратите, като проверяваше дръжките, докато не откри една отключена. Отвори я, като очакваше всеки момент да се включи аларма.

Нямаше никаква аларма. Единствено гласове от вътрешността на къщата.

Бош влезе, следван от Сото. Докато прекосяваха стаята, гласовете зазвучаха по-силно. Единият беше гневен, но не се разбираше какво казва. Дизайнът с неизмазания бетон отвън се пренасяше и вътре, голите стени на стаите създаваха разнопосочно ехо и правеха думите неразличими. Единственото, което Бош можеше да разбере, бе, че някакъв мъж вика на жена и че жената едва успява да каже нещо в своя защита.

Минаха бързо през спалнята и излязоха в коридор, водещ към друга спалня, асансьор и стълбище. Гласовете идваха отгоре, така че Бош тръгна по стълбището, следван от Сото.

Излязоха на средното ниво на къщата и отново се озоваха в коридор с три врати. Гласовете идваха от стая с отворена врата и сега думите се различаваха по-ясно.

— Какво им каза? — прогърмя мъжкият глас.

— Не съм — отвърна жената. — Не…

Чу се плясък на плът върху плът. По-скоро шамар, отколкото юмрук. Бош набра скорост и нахълта в стаята, вече с вдигнат напред пистолет.

Тъмнокоса жена държеше едната си ръка на бузата, а с другата се подпираше на едно бюро, докато се изправяше от пода. Не носеше униформа, но на кръста й беше завързана престилка. Обърнат с гръб към вратата мъж се извисяваше заплашително над нея. Беше поне два пъти по-едър от жената. На широкия му гръб се кръстосваха презрамки. Това беше Брусард. Докато жената се изправяше, той вдигна дясната си ръка да я удари отново. Бош видя, че държи нещо черно.

— Моля ви! — проплака жената.

— Кажи ми! — кресна той.

— Полиция! — извика Бош. — Спрете!

Внезапно два изстрела отекнаха силно от бетонните стени, сякаш идваха от всички посоки. Куршумите улучиха Брусард точно над кръстоската на презрамките. За момент гърбът му се изви на дъга от удара, а после ръката му се отпусна безжизнено и той се свлече на пода. Бош знаеше, че гръбнакът му е раздробен и цялата инфраструктура на тялото му се е сринала за миг. Предметът, който държеше, беше паднал на пода до него. Оказа се телбод, който бе грабнал от бюрото в яростта си.

Бош погледна пистолета си. Не беше сигурен дали не е стрелял той. После се обърна към Сото, която държеше оръжието си с две ръце, с пръст на спусъка. Тя беше стреляла.

Крясъкът на притисналата се в бюрото жена отново насочи вниманието му напред. Загледана надолу към Брусард, тя вдигна ръце към лицето си и издаде звук, който започна тихо и дълбоко в гърлото й и премина в пронизителен писък.

— Люси! — извика Бош. — Прибери пистолета и я изкарай оттук.

Сото мина покрай него, докато връщаше пистолета в кобура, след което заобиколи тялото на Брусард. Внимателно хвана жената за ръката и рамото и я поведе към изхода. Бош не откъсваше поглед от Брусард.

— Прибери я на сигурно място и бъди готова за жена му — каза той. — Ще дойде всеки момент.

— Разбрано — отвърна Сото.

Бош пристъпи напред и клекна. Очите на Брусард бяха отворени и се движеха.

Бош прибра оръжието си и се наведе напред.

— Брусард, чуй ме. Няма много време. Няма да прескочиш трапа. Искаш ли да направиш предсмъртно заявление? Имаш ли да ми кажеш нещо?

Брусард отвори уста, но не каза нищо. Само мигаше. Бош изчака малко, после опита отново.