Майкл Коннелли - Горящата стая

Но колата най-сетне зави надясно и започна да се спуска по северния склон по булевард Колдуотър Каниън. Изглежда, се беше насочила към Шърман Оукс или Ван Найс, но после рязко зави точно преди булевард Вентура на паркинга на супермаркет „Джелсънс“. Бош бързо скъси разстоянието и също зави. Видя мерцедеса и паркира на едно място разстояние от него.

Когато вратата на мерцедеса се отвори, от колата наистина слезе жена. Беше дребна, със сребристи панталони, достигащо до коленете разкопчано палто и светла блуза. Имаше руса коса, което изненада Бош, който очакваше да види брюнетка.

— Това тя ли е? — попита той. — Нима е блондинка? Нямаше ли тъмна коса на снимката от кметските избори?

— Да — каза Сото. — Тъмнокоса е и на снимката от шофьорската си книжка отпреди три години.

Бош отвори вратата и каза:

— Да действаме.

Последваха жената вътре и я видяха как взема количка от колонката и тръгва по първата пътека на магазина. „Джелсънс“ беше скъпа верига, привличаща клиенти, които проявяваха повече интерес към качеството, отколкото към цената. Бош не видя жената да гледа етикетите на стоките, с които пълнеше количката си. Това му вдъхна увереност, че наистина следват Мария Брусард. Въпреки това русата коса го изкарваше от релси, но не знаеше защо точно.

— Изрусила се е — прошепна Сото, когато небрежно я доближиха.

— Откъде знаеш? — шепнешком попита Бош.

Тя му показа телефона си. На екрана имаше снимка на Чарлз и Мария Брусард, която бе открила в Гугъл. Двамата се прегръщаха пред обектива. Мария беше с тъмнокафява коса.

Сото мина на следващата снимка, която показваше същата жена с руса коса, и повтори:

— Изрусила се е. Ако се съди по датите, някъде миналата година.

— Добре — каза Бош. — Да поговорим с нея.

Двамата тръгнаха към нея от двете страни на витрина с банани.

— Госпожо Брусард? — обади се Бош.

Жената вдигна поглед от бананите, които оглеждаше. На лицето й имаше лека усмивка, която замръзна при вида на непознато лице и накрая изчезна напълно, когато видя вдигнатата полицейска значка.

— Да? — каза тя. — Какво има? Станало ли е нещо?

— Искаме да говорим с вас за съпруга ви и за телефонните обаждания, които правите.

— Не разбирам какво искате да кажете. Съпругът ми е добре. Само преди петнайсет минути бяхме заедно у дома.

— Става въпрос за анонимните обаждания в полицията от дома ви — каза Сото.

Мария Брусард рязко се обърна — не беше забелязала стоящата зад нея Сото.

— Това е безумно — каза тя с напрегнат от паника глас. — Никога не съм звъняла в полицията, анонимно или не. За какво са били тези обаждания?

Бош я изгледа за момент, като се мъчеше да я разгадае. Нещо не се връзваше.

— За прострелването на Орландо Мерсед.

Видя как нещо пламна в очите й. Някакво досещане, но Бош не беше сигурен дали заради името, или заради нещо друго.

— Оставете ме на мира — каза тя.

Грабна чантата си от количката, мина между Бош и Сото и се отдалечи. Вървеше толкова бързо, колкото й позволяваха високите токчета.

Сото тръгна след нея.

— Госпожо Брусард…

Бош я хвана за ръката.

— Чакай — каза той. — Нещо не е наред. Тя…

Не довърши. Извади телефона си и извика списъка с последните позвънявания. Избра номера, на който се беше свързал с техническия екип, поиска да говори с Маршъл Флауърс и тръгна към изхода на магазина.

— Да вървим — каза на Сото.

— Къде? — попита тя. — Какво правим?

Флауърс вдигна.

— Маршъл — настойчиво каза Бош. — Искам да засечеш телефона отново.

Флауърс се смути.

— Какво искаш да кажеш?

— Засечи телефона. Веднага.

— Засякохме го преди двайсет минути. Цялата сутрин не е помръдвал, детектив.

— Засечи го отново и ми звънни. Веднага.

Затвори преди Флауърс да успее да възрази. Излязоха от магазина и Бош видя Мария Брусард да върви към колата си. Говореше по телефона.

— Прецакахме се — каза Бош.

Закрачи, после се затича към форда. Сото го последва.

— Хари, какво имаш предвид? — попита над покрива на колата, след като го настигна.

— Жената, която видях, беше с тъмна коса. Качвай се.

Бош излезе на булевард Вентура и настъпи газта. Нямаше да се върне при къщата на Брусард по пътя, по който бяха дошли. Бе твърде бавно и Мълхоланд не беше най-подходящият маршрут. Пусна червените светлини на предното стъкло, но запази сирената за кръстовищата.

— Хари, каква жена? — настоятелно попита Сото. — Кажи ми какво става.