Майкл Коннелли - Горящата стая

— Задръж — рязко й отвърна Бош.

Извади телефона си и отново се обади на Флауърс. Изчака няколко иззвънявания, докато от другата страна най-сетне не вдигнаха.

— Флауърс, казвай.

— Току-що го засякохме. Няма промени, детектив. Координатите са си същите.

Бош затвори и пусна телефона на таблото. Беше ужасно ядосан на себе си. Погледна Сото, но само за момент. Караше със сто по натоварения Вентура и не биваше да откъсва очи от пътя.

— По-скоро аз прецаках нещата. Нямаш никаква вина, Люси. Аз съм виновният.

— Хари, какво става, по дяволите? Какви ги говориш?

— Завчера бях на панорамната платформа на Мълхоланд. Наблюдавах къщата на Брусард.

— Защо?

— Не знам. Предполагам, че исках да го преценя що за човек е. Помислих си, че мога да го зърна или нещо такова.

— Добре. И какво стана?

— Нищо не стана. Но лампите светеха и виждах в къщата. Носех си бинокъла. Видях жена в кухнята. Вадеше съдове от съдомиялната. И косата й беше кафява, а не руса. Аз… спомних си го чак в магазина.

— Но… коя е била?

— Прислужницата. Тя се е обаждала, не съпругата. И сега Брусард знае. Жена му току-що го предупреди.

Отначало Сото не отговори, а следваше реда на мисли, докато не стигна до същото заключение като Бош.

— Мамка му!

— Да — съгласи се Бош. — Дръж се и провери отдясно.

Пусна сирената, докато приближаваха червения светофар на кръстовището с Лоръл Каниън. Бош погледна наляво, а Сото надясно.

— Чисто! — извика тя.

Бош се довери напълно на партньора си. Видя, че отляво също е чисто, и прелетя през кръстовището без нито драскотина.

— Добре, айпадът у теб ли е?

— Да, в чантата — отвърна Сото. — Какво ти трябва?

— Зареди карта, която показва къщата на Брусард.

Сото извади таблета.

— Какво да търся?

— Откъм Мълхоланд мястото е същинска бетонна крепост. Но на най-долното ниво има басейн.

— Да, видях го при наблюдението.

— Някъде отдолу трябва да има достъп. Намери го. Коя улица е там долу?

— Ясно.

Тя се захвана за работа, а Бош се съсредоточи върху шофирането. Вентура беше четирилентов път. Имаше достатъчно място да маневрира и да поддържа добра скорост.

— Добре — каза Сото. — Надясно по Вайнленд. Така ще се качим нагоре.

След трийсет секунди стигнаха Вайнленд. Бош зави надясно и продължиха по стръмната двулентова улица през жилищния квартал. Множеството завои и паркираните до тротоара коли правеха бързото шофиране опасно и Бош намали. За щастие нямаше много движещи се автомобили.

— Добре, нататък?

— Райтуд Драйв, надясно — каза Сото. — После наляво по Райтуд Лейн. Така се озоваваме точно под къщата. Входът трябва да е там.

Бош направи първия завой и почти веднага стигна до втория.

— Тук — каза Сото.

— Ясно.

Вече се движеха успоредно и под Мълхоланд. Бош се наведе да погледне през предното стъкло. Ъгълът беше лош.

— Погледни нагоре — каза Бош. — Виждаш ли къщата?

Сото свали прозореца и подаде глава навън.

— Не, не… момент, да, приближаваме. Точно тук!

В гласа й се долавяше паника. Не искаше да е сгрешила с маршрута, който беше избрала. Бош приближи голям бетонен проход, вкопан в склона между две къщи. Беше затворен с желязна порта, зад която се виждаха три контейнера за боклук, подредени до дясната стена. Син за поддаващи се на рециклиране отпадъци, зелен за окосените градини и черен за боклука — характерното за Ел Ей разделяне. Зад контейнерите проходът потъваше в мрак. Портата беше заключена с верига. На бетонната стена над нея имаше камера като онези, които Бош беше видял от страната на Мълхоланд.

— Това е — каза той. — Веригата е заключена с катинар отвътре. Това е задният вход на къщата.

— Какво ще правим? — попита Сото.

— Мога да се справя с веригата с помощта на щангата — каза Бош.

— Има камера.

— Да се надяваме, че никой не я следи. Да вървим.

Бош извади щангата от багажника и пъхна единия й край в една брънка на веригата. Тъкмо щеше да натисне, но спря и погледна Сото. Това беше нова територия за нея.

— Определям ситуацията като неотложна — каза той. — Трябва да влезем.

Представяше й законните основания за нахлуване в собствеността на заподозрян в убийство. Непосредствената заплаха за човешки живот създаваше неотложни обстоятелства, които им позволяваха да се намесят и да влязат без съдебно разрешение.

— Ясно — каза Сото. — Разбира се. Непосредствена заплаха за живота. Свидетелят ни е вътре и имаме сериозни основания да смятаме, че заподозреният знае.