Майкл Коннелли - Инсценировка

— Естествено, няма проблем. Обаче просто реших, че не е зле да знаете, че сутринта някакъв човек наблюдаваше къщата ви. Представи се като полицай, но имам известни съмнения.

Изведнъж Бош вече не бързаше да приключи разговора.

— Какво искате да кажете с това, че е наблюдавал къщата ми?

— Ами, нали знаете имота на Робинсън срещу моя парцел? Където събориха къщата, но оставиха плочата, за да построят нова?

— Да, знам го.

— Излизам заранта да взема вестника и веднага установявам, че някакъв кретен е паркирал пред моя гараж. И после го видях. Провря се под лентата и се качи на плочата с бинокъл в ръка. И гледаше точно към вашата къща, детектив Бош.

— Наричайте ме Хари. Вече не съм детектив. Сигурен ли сте, че е гледал към моята къща?

— Определено. А вие ми викайте Франк.

— Колко време остана там този човек, Франк?

— Докато не се спречках с него. Тогава си тръгна. Тъкмо затова мисля, че не беше истинско ченге въпреки че ми показа значка.

— Спречкали сте се с него?

— Да, излязох и го попитах какво прави. Той стана адски нервен и си замина. И ми показа оная фалшива значка, дето я носеше на врата си.

Бош бръкна в джоба си и извади ксерокса със снимките на Елис и Лонг. Разгъна го и впери очи в лицата на двете ченгета от Нравствения отдел.

— Как изглеждаше?

Отговорът на Албърт се забави доста.

— Не знам, нормален си беше — отвърна съседът накрая.

— Какво значи „нормален“? Бял ли беше, или чернокож?

— Бял.

— На каква възраст?

— Ъъъ, четирийсетинагодишен, струва ми се. Или трийсетина.

Бош отново погледна снимките.

— С мустаци ли беше?

— Да, с мустаци. Познавате ли го?

Лонг имаше мустаци. Елис нямаше.

— Не знам. Там ли ще сте по-късно? Ще ви покажа едни снимки.

— Естествено, постоянно съм тука.

— Благодаря, Франк.

— А, аз само държа под око къщите в квартала. Нали всички го правим.

Хари затвори и продължи да се взира в снимките. Нямаше нужда да ходи при Франк, за да се увери в нещо, което инстинктивно вече знаеше. Беше убеден, че мъжът с бинокъла е бил Лонг. Струваше му се странно, че е душил наоколо толкова рано. Защо фактът, че джипът не се движи, бе предизвикал у него подозрения още преди девет и половина сутринта?

Бош реши, че има друга причина за посещението на Лонг. Сгъна листа и докато го прибираше в джоба на якето си, видя от вратата на рехабилитационния център да излиза мъж, който трябваше да е Войчеховски. Човекът видимо куцаше и се подпираше на бастун — черен с нарисувани по дължината му пламъци. Носеше дънки, черна тениска и кожен елек с логото на „Харли Дейвидсън“ на гърба, само че със счупени криле. Това означаваше, че мотоциклетистът е паднал, пострадал и оцелял.

— Сиско? — повика го Хари.

Мъжът спря и се завъртя към него. Бош го настигна.

— Ти си Сиско, нали?

— Може и да съм. А ти кой си?

— Хари Бош. Аз съм…

— Следователят на Мики Холър. Да, ти зае моето място.

— Щях да кажа „братът на Мики Холър“. Не съм ти заел мястото. Не го искам и можеш да се върнеш веднага щом си готов. Работя само по тоя случай, и толкова.

Сиско се опря с две ръце на бастуна си. Хари виждаше, че в момента стоенето и ходенето не са му най-любимите занимания. Покрай стените в коридора имаше пейки, предназначени за хората, чакащи свои близки в рехабилитационния център.

— Хайде да седнем за малко — посочи една от тях Бош и Сиско се насочи към нея. Видът му показваше, че с удоволствие ще даде почивка на коляното си. Той беше едър мъж с яки ръце и могъщо плещесто тяло — обърната пирамида, несигурно изправена на опорните си точки.

— Значи не е съвпадение, така ли? — попита той. — Мик ми е казвал, че и ти си служил в армията.

— Служил съм и често съм идвал тука, но това не е съвпадение — отвърна Бош. — Дойдох да се видя с тебе. Трябва да ти задам някои въпроси.

— За какво?

— Ами, да започнем със злополуката. Мики ми каза…

— Не беше злополука.

— Тъкмо това ме интересува. Разкажи ми как се случи.

— Не разбирам. Защо?

— Чул си, че Мики го задържаха за шофиране в нетрезво състояние, нали?

— Да. Твоите стари дружки от ЛАПУ.

— Било е инсценировка. Според мене, за да възпрепятстват работата му по делото на Фостър. Възможно е същото да е било и с тебе. Е, как се случи?

Погледът на Сиско стана леден.

— Беше си чиста проба кофти номер. Карах по Вентура Булевард в Студио Сити за Холивуд. Оня от съседната лента ме изтика и нямах друг избор — трябваше или да го оставя да ме блъсне и да падна под колелата му, или да рискувам в насрещното платно. За малко щях да се измъкна невредим.