Майкл Коннелли - Инсценировка

Потегли и при първата възможност направи обратен завой. Нагоре по склона подмина досадника, който още стоеше на улицата пред разчистения парцел. Лонг взе завоя, отново стигна до къщата на Бош и спря отпред. Впери поглед в нея и се замисли какво да прави, но накрая се ядоса.

— Мамка му — изсумтя той и натисна клаксона три пъти, все едно е дошъл да вземе някого. Без да изключва от скорост, наблюдаваше входната врата и ако Бош или някой друг я отвореше, щеше да изчезне. Прозорците на колата му бяха достатъчно затъмнени, за да е сигурен, че няма да видят лицето му.

Нищо.

Натисна клаксона още веднъж и зачака. Никаква реакция.

— Мамка му — пак изруга Лонг и продължи нагоре по склона до Мълхоланд, където обърна. Докато се спускаше обратно по Удроу Уилсън и минаваше покрай къщата на Бош, пак натисна клаксона от безпомощност, без да намалява скоростта. После се обади на Елис и докладва:

— Преебал ни е. Колата му е тука, ама него го няма. Сигурно е загрял, че го следим.

— Насам ли пътуваш в момента? — спокойно го попита по-възрастният му партньор.

— Да, прибирам се.

— Добре. Той не знае, че сме се усетили. Може да се възползваме от това.

— И аз си мислех същото. Според тебе какви ги върши?

— Кой знае.

— Как ще го намерим?

Отговорът на Елис се позабави.

— Ще отидем там, където смятаме, че ще се появи, и ще чакаме.

— Да де, ама къде?

— Просто се прибери в участъка и ще решим.

И Елис затвори.

Бош познаваше огромния Медицински център за ветерани в Уестуд от дългогодишните си посещения на лекарски кабинети и веднъж беше лежал там с огнестрелна рана. Уилшър Булевард разделяше комплекса на две части и Хари помнеше, че рехабилитационните клиники са от южната страна. Паркингът, на който остави черокито, говореше ясно за пациентите, обслужвани от тази болница. Главно стари очукани коли, каравани и пикапи с покрити каросерии, всички облепени със стикери, гордо оповестяващи тяхната служба на родината, род въоръжени сили, бойно подразделение и политически пристрастия. Посланието бе ясно. В каквато и война да си участвал, завръщането е съвсем друга битка.

Влезе през стъклена врата с надпис „Обслужваме онези, които са служили“ и провери в пациентския списък на регистратурата на физиотерапевтичното отделение. Имаше рецепционистка, но тя не вдигна поглед от компютъра си. Бош видя, че Денис Войчеховски, наричан също Сиско, се е регистрирал преди четирийсет минути, което означаваше, че процедурите му сигурно скоро ще свършат. Седна в чакалнята, откъдето можеше да наблюдава вратата и да пресрещне Сиско на излизане.

Забеляза, че всички списания на масата пред дивана са с няколкомесечна давност. Вместо да вземе някое, той за пръв път от няколко дни отвори имейла на джиесема си. Едно от съобщенията беше от Лусия Сото онова с имената на Елис и Лонг. Повечето други бяха спам и Хари ги изтри. Имаше два имейла от бивши колеги, изразяващи разочарованието си от новината, че Бош вече работи за адвокат. Той започна да пише отговор на първия, но по средата осъзна, че никога няма да може да обясни мотивите си и да си върне лоялността на хората, които още работеха в ЛАПУ, затова се отказа.

Мисълта за положението, в което се намираше, му действаше угнетяващо и Бош реши повече да не проверява електронната си поща, тъй като най-вероятно щеше да получава още такива писма. Тъкмо прибираше телефона в джоба си, когато той завибрира в дланта му. Хари погледна дисплея и видя името Франсис Албърт. Не му говореше нищо, ала прие обаждането, като се изправи и излезе навън, подчинявайки се на табелите, които забраняваха телефонните разговори в чакалнята.

— Хари Бош.

Влезе в една ниша отдясно на вратата.

— Детектив Бош, обажда се Франсис Албърт, вашият съсед на Удроу Уилсън.

Хари все още не си спомняше нито името, нито лицето. А и нямаше представа дали това е цялото име на човека, или двусъставно малко име, може би в чест на Франсис Албърт Синатра.

— Да. Как сте?

— Добре съм. Може и да не си ме спомняте, но преди два месеца аз организирах срещата на Квартален патрул, в която участвахте и вие.

Сега вече Бош се сети. Изгърбен старец без семейство с прекалено много свободно време. Хари, току-що пенсиониран и също с прекалено много свободно време, се беше съгласил да участва в срещата през март. Франсис Албърт сигурно щеше да го кара пак да отиде и да приветства войската.

— Разбира се, че си ви спомням — отвърна той. — Но в момента съм малко зает. Може ли да ви се обадя по-късно?