Майкл Коннелли - Инсценировка

Кимна към ксерокса.

— Може ли да го взема, за да му го покажа?

— Да, имам още едно копие — отвърна Хари.

После си спомни нещо.

— Когато се видиш с ДК, питай го дали си спомня телефонния номер на Джеймс Алън. Следователите така и не са открили негов джиесем. Ако разполагам с номера, може да успеем да получим телефонни разпечатки, доказващи връзката между двамата.

— И да потвърдим алибито му. Добро попадение. Ами ти?

— Аз продължавам да смятам, че часовникът е разковничето на проблема. Трябва да се добера до първия собственик.

— Човекът в Бевърли Хилс ли?

— Да. Снощи отидох на адреса му. Страхотна къща. Паралия е. Трябва да го притисна в ъгъла и да видя къде са връзките.

— Желая ти успех.

— Мерси.

През следващите няколко минути просто седяха в мълчание и отпиваха от бърбъна, потънали в собствените си мисли. Накрая Холър наруши тишината.

— Бива си го.

Бош погледна чашата си и претърколи леда по дъното й.

— По-хубав е от оня, който имам вкъщи.

— Да, и бърбъна си го бива, но имах предвид всичко това, което успя да откриеш през последните няколко дни. Тук има много материал. Материал, който ще ми е от полза. С него можем да изградим истинска защита на базата на алтернативна версия. Тези неща тука възлизат на много повече от основателно съмнение.

Хари допи питието си. Разбираше, че двамата с Холър завинаги ще запазят фундаменталните си различия в отношението си към доказателствата и другите аспекти на разследването. Мики трябваше да ги разглежда в контекста на съдебния процес и на тяхната употреба за опровергаване на обвинението. За Бош те бяха само мост към истината. Тъкмо затова знаеше, че всъщност не е минал на тъмната страна. Защото просто не можеше да подходи от гледната точка на Холър.

— Алтернативните версии и основателните съмнения не ме интересуват — заяви той. — За мене е съвсем просто. Ако не го е извършил твоят клиент, аз ще разкрия истинския извършител. Ето кой ми трябва.

Мики кимна, вдигна чашата си в наздравица и я допи.

— Това напълно ме устройва.

Седмичното съвещание на Нравствения отдел си беше обичайната загуба на време. След като най-после приключи, Елис отиде в стаята за почивка, за да си налее кафе. Нямаше навика да идва толкова рано и трябваше да го компенсира с кофеин.

Но се наложи да чака на опашка след Джанет, секретарката на началника, която явно изпълняваше поръчките на целия команден състав на участъка. Елис не успя да се добере до кафеварката, докато тя не прибави сметана и различни подсладители в петте чаши пред нея. Това го ядоса, защото просто искаше да си сипе чисто кафе и да се върне в отдела.

— Съжалявам — усетила някого зад себе си, каза Джанет.

— Няма проблем — отвърна Елис. — Не бързай.

Познала гласа му, секретарката се обърна и се увери, че е той.

— А, Дон, исках да те питам нещо.

— Давай.

— Влизал ли си в офиса тази сутрин или снощи?

— В кой офис?

— Извинявай, имам предвид общото помещение до кабинетите на началството.

Елис объркано поклати глава.

— Не, защо?

— Ами, тогава е странно. Днес трябваше да преснимам журнала от дежурството за двамата капитани. Винаги сутрин първо правя това.

Тя се обърна и продължи да приготвя кафетата на плота.

— И какво?

— И когато отидох на ксерокса, намерих твоята снимка и тази на Кевин на стъклото. Като че ли някой ги е забравил там.

На Елис му се искаше да я хване и да я завърти към себе си.

— Не разбирам — каза той. — Наши снимки?! Какво правим на снимките?

— Не, не, нищо не правите. Това са вашите снимки от схемата на организационната структура. От таблото. Някой ги е откачил, занесъл ги е на ксерокса и сигурно ги е преснимал. И после е забравил да ги върне на таблото. Сутринта, когато отидох да копирам журнала от дежурството, бяха върху стъклото под капака.

Джанет провираше пръстите си през дръжките на петте чаши за кафе. Елис хвърли картонената си чаша в коша за боклук и отиде при плота до нея.

— Дай да ти помогна. Ще ги разлееш и ще се изгориш.

Секретарката със смях отхвърли тази възможност.

— Правя го всяка сутрин и всеки следобед. Никога не съм ги разливала.

— Нищо, ще ти помогна — настоя Елис. — Пита ли в офиса дали някой ги е преснимал? Може би капитанът?

— Да, и тъкмо това е най-странното. Никой не ги е пипал. Питах всички, даже двамата капитани. Някой сигурно е влизал след работно време и после е забравил пак да закачи снимките. Реших, че може би не е зле да знаеш. В случай че някой се кани да си направи майтап.